Когато се върнах в заседателната зала, навън вече бе почти тъмно, а в стаята бе черно като нощ. Тъй като мис Рен не позволяваше да се палят газени лампи от страх да не бъдат видени от улицата, всички се бяха събрали около няколко свещи в средата на голямата кръгла маса, едни седяха на столове, а други на ръба на масата, разговаряха с тихи гласове и разглеждаха нещо. Вратата изскърца и присъстващите се извърнаха към мен.
— Мис Рен? — попита с надежда Бронуин, изправи се в стола си и присви очи.
— Не, това е Джейкъб — отвърна друга сенчеста форма.
След хор от разочаровани въздишки Бронуин каза:
— О, здрасти, Джейкъб — и върна вниманието си към масата.
Приближих се към тях и срещнах погледа на Ема. Когато го задържах, забелязах нещо неприкрито и мъчително — вероятно се бои, помислих си, че съм решил това, към което ме подтикваше. Сетне клепачите ѝ се спуснаха и тя извърна лице.
Почти се надявах, че Ема се е съжалила над мен и е казала на другите, че си тръгвам. Но разбира се, не го бе направила — нали още не ѝ бях съобщил решението си. Явно обаче го бе разбрала само като видя изражението ми, докато пресичах стаята.
Очевидно другите нямаха представа. Толкова бяха привикнали с присъствието ми, та не им хрумваше, че може да се разделим. Спрях, поех дъх и ги помолих за малко внимание.
— Почакай за миг — спря ме плътен глас и на светлината на свещите видях, че змиеукротителката и нейният питон гледат към мен. — Това хлапе тук тъкмо ръсеше глупости за мястото, откъдето идвам. — Тя побутна единствения празен стол край масата и подчерта: — Моите сънародници го наричат Симхаладвипа — обиталище на лъвове.
От своя стол Милърд отвърна:
— Съжалявам, но тук е написано черно на бяло: Страната Серендип. Необикновените картографи, които са го написали, не са се занимавали с картография, за да си измислят!
Аз се приближих и видях за какво е спорът. Това беше „Атласът на дните“, но по-голямо издание от изгубеното от нас в морето. Тукашното се простираше върху цялата маса и беше дебело колкото изправена на тясната си страна тухла.
— Зная коя е родината ми и тя се нарича Симхаладвипа! — настояваше момичето, а питонът се размота от шията ѝ, плъзна се по масата и мушна нос в картата, посочвайки остров с форма на сълза край индийския бряг. На тази карта обаче Индия се наричаше Малабар, а островът, който познавахме като Шри Ланка, с едър шрифт бе обозначен като „Страната на Серендип“.
— Безсмислено е да спорим — заключи Милърд. — Някои места имат толкова названия, колкото и обитатели, които да ги измислят. А сега, ако обичаш, помоли змията да се дръпне, че ще издраска страниците.
Момичето затананика и замърмори нещо и питонът се плъзна назад и отново се нави на шията ѝ. През цялото време не можех да откъсна очи от книгата. Тази, която изгубихме, бе доста внушителна, макар че я бях виждал отворена само веднъж, нощем, на трепкащата светлина на огъня, поглъщащ дома на чудатите деца. Тази тук бе от съвсем друг мащаб. Не само размерите ѝ бяха по-големи, но и беше така украсена, че караше предишната да наподобява подвързана в кожа тоалетна хартия. Пъстроцветни карти красяха страниците ѝ, изработени от нещо по-здраво от хартия, може би телешка кожа, и кантовани със злато. Разкошни илюстрации, легенди и дълги обяснителни абзаци я изпълваха от край до край.
Милърд забеляза, че ѝ се любувам, и подхвърли:
— Не е ли изумителна? Ако се изключи вероятно „Кодекс чудатикус“, това издание на атласа е най-красивата книга в нашия свят. Отнела е цял живот на голяма група картографи, художници и илюстратори, за да я създадат, и се смята, че самият Перплексус Аномалус е рисувал някои от картите. От малко момче мечтая да я видя. О, сега съм толкова щастлив!
— Наистина е забележителна — признах и си беше така.
— Милърд тъкмо ни показваше някои от любимите си части — обади се Олив. — Най-много ми харесват картинките!
— Само за да ги разсея — обясни Милърд — и да ги накарам да забравят проблемите си. Джейкъб, бъди така добър, помогни ми да прелистя страниците.
За да не разваля радостта на Милърд с моето тъжно съобщение, реших да изчакам малко. И без това не можех да тръгна, преди да дойде утрото, и исках да се насладя на последните минути сред моите другари. Седнах до него и пъхнах пръсти под страницата, която бе толкова голяма, че трябваха две ръце, за да я обърнем.
Приведохме се над картата. Аз бях изцяло погълнат от нея — особено от далечните и малко познати места. Естествено, Европа и нейните многобройни примки бяха описани подробно, но по-далече нещата придобиваха схематичен вид. Огромни полета от Африка бяха съвсем бели. Тера инкогнита. Същото беше вярно за Сибир, макар че „Атласът на дните“ имаше свое название за Далечния изток на Русия: Великата, простираща се надалече самота.
— Има ли примки по тези места? — попита Олив, като посочи празното пространство, достигащо чак Китай. — Има ли там чудати като нас?
— Сигурно има — отвърна Милърд. — Чудатостта се определя от гени, не от география. Но обширни райони от чудатия свят просто не са били изследвани.
— Защо?
