Надзърнах в лазарета, където сестрата придремваше на едно столче между еднодушните чудати. Побутнах вратата на стаята на мис Рен и я видях, че люлее мис Перигрин в скута си, заровила пръсти между перата ѝ. Не казах нищо на никого.
Докато се скитах из пустите помещения и разграбените канцеларии, опитах се да си представя какво ли ме чакаше у дома, ако изберях да се върна там. Какво ще кажа на родителите си. Най-вероятно нищо. И без това няма да ми повярват. Ще измисля, че не съм бил на себе си, написал съм писмо на баща ми, пълно с налудничави истории, а след това съм хванал кораб до голямата земя и съм избягал. Те ще го нарекат стресова реакция. Ще го обяснят с някое психично разстройство и ще променят лечението ми съобразно с новата диагноза. Ще обвинят доктор Голън, защото предложи да отида до Уелс. Доктор Голън, за когото, разбира се, никога вече няма да чуя. Избяга от града, ще ми кажат, оказа се мошеник, на когото не е трябвало да се доверяваме. А аз ще стана отново нещастният, травматизиран и умствено объркан Джейкъб — дете на богаташи.
Звучеше ми като да ме осъдят на затвор. И въпреки това, ако наистина бях изпълнил задачата си тук и единствената причина да остана бяха чувствата ми към нея, нямаше да се унижа, като продължа да настоявам. И аз имах своята гордост.
И колко дълго ще продължа да живея във Флорида, след като бях опитал вкуса на този необикновен живот? Та аз изобщо не бях като другите деца — сега вече го знаех със сигурност. Бях се променил. Това поне ми даваше надежда: че дори при обикновени обстоятелства все пак ще мога да намеря начин да живея необикновен живот.
Да, най-добре ще е да си вървя. Наистина е най-добре. Ако този свят умира и нищо не може да се направи, тогава какво ми остава тук? Да бягам и да се крия, докато установим, че няма повече безопасни места, няма примки, които да поддържат изкуствената младост на моите другари. Да ги гледам как умират. Да държа Ема в обятията си, докато тя се рони и разпада в ръцете ми.
Това щеше да ме убие дори по-бързо от някой гладен.
Така че — по-добре да си тръгна. Да спася каквото е останало от предишния ми живот. Сбогом, чудати. Сбогом, чудат свят.
Така ще е най-добре.
Продължих да се скитам, докато стигнах едно място, където стаите бяха само полузамръзнали и леденият слой стигаше до средата на разстоянието до тавана, като вода в потъващ кораб, надигнала се, а сетне спряла, оставяйки върховете на бюрата и лампите да стърчат подобно на неуверени плувци. Зад заскрежените прозорци слънцето вече залязваше. Сенки пълзяха по стените и се множаха на стълбището, и мракът наоколо придобиваше тъмно синкав оттенък.
Хрумна ми, че това вероятно е последната ми нощ в чудатия свят. Последната ми нощ с най-добрите приятели, които някога съм имал. Последната ми нощ с Ема.
Защо поисках да остана сам? Защото бях тъжен, Ема бе наранила гордостта ми и имах нужда да си оближа раните.
Стига с това.
Тъкмо когато се обръщах да напусна стаята, го почувствах: старото, познато свиване на вътрешностите.
Гладен.
Спрях и зачаках нов болезнен пристъп. Имах нужда от още информация. Степента на болката бе в зависимост от разстоянието до гладния, а честотата на пристъпите — от неговата сила. Когато ни преследваха двама силни гладни, усещането бе за дълги, непрекъснати спазми, но сега мина доста време, преди да го почувствам отново — почти минута, — а като дойде, беше толкова слабо, че дори не бях сигурен.
Излязох бавно от стаята и продължих по коридора. Когато подминавах следващата врата, усетих трето прищракване: сега малко по-силно, но все още само шепот.
Опитах се да отворя вратата внимателно и безшумно, но тя бе замръзнала. Дръпнах я, разклатих я в пантите и я изритах, и едва сега тя поддаде, разкривайки стая, където ледът бе стигнал до нивото на гърдите. Приближих се внимателно и надникнах, и въпреки мъждивата светлина веднага видях гладния. Лежеше на пода, впримчен в леда до мастиленочерните си очни ябълки. Само горната част на главата му бе открита — останалото, всички опасни части, зейналата му паст, зъбите и езиците бяха вкочанени под повърхността.
Чудовището бе полуживо, сърцето му едва попърхваше, не по-често от един удар в минута. С всеки негов удар обаче усещах и резониращата болка.
Стоях на прага на стаята и го гледах, едновременно отвратен и очарован. То беше в безсъзнание, обездвижено, напълно беззащитно. Нищо не ми пречеше да се покатеря върху ледения блок и да забия острието на някоя ледена висулка в черепа му — и ако някой друг знаеше, че е тук, сигурен съм, че щеше да постъпи по същия начин. Но нещо ме спря. Това чудовище сега не представляваше заплаха за никого. Всеки гладен, срещу когото се бях изправял досега, бе оставял белег върху мен. В сънищата си виждах техните разлагащи се лица. Скоро ще се върна у дома, където вече няма да бъда Джейкъб, убиецът на гладни. Не исках да отнеса и този спомен с мен. Това вече не беше моя работа.
Излязох заднешком от стаята и затворих вратата.
