— Но е вярно! — настоях. — Защо си мислиш, че останах, вместо да си ида у дома? Не беше заради дядо ми или някакво глупаво чувство за дълг — ни най-малко, — или защото мразя родителите си, не искам да живея с тях и с хубавите неща, които имаме. Останах заради теб!
Известно време тя мълча, само кимна и извърна глава, а след това прокара ръка през косата си и между пръстите ѝ попадна кичур, изцапан с бял прахоляк, който внезапно я накара да изглежда по-възрастна.
— Аз съм виновна — въздъхна накрая. — Не биваше да те целувам. Може би си повярвал в нещо, което не е истина.
Думите ѝ ме жегнаха и аз се дръпнах инстинктивно, сякаш за да се защитя.
— Не го казвай, освен ако не го мислиш — рекох. — Може да нямам особен опит с момичета, но не искам да се отнасяш към мен като към някакъв жалък неудачник, който е безсилен пред хубаво момиче. Ти не си ме накарала да остана. Направих го, защото го исках — и защото това, което изпитвам към теб, е истинско. — Оставих тези думи да увиснат за известно време между нас, за да почувства верността им. — Ти също го чувстваш — довърших. — Зная, че е така.
— Съжалявам — отвърна тя. — Съжалявам, това беше жестоко и не биваше да го казвам. — Очите ѝ се навлажниха и тя ги избърза с ръка. Опитваше се да изглежда сякаш е от камък, но сега фасадата ѝ се рушеше. — Прав си. Много държа на теб. Ето защо не мога да гледам как ще пропилееш живота си за нищо.
— Няма да бъде така!
— По дяволите, Джейкъб, точно така ще бъде! — Тя бе толкова развълнувана, че без да иска, запали пламъче на върха на пръста си — добре, че го бе дръпнала от коляното ми. Плесна с ръце, изгаси пламъка и се изправи. Посочи леда и рече: — Виждаш ли онова растение в саксия на бюрото там?
Виждах го. Кимнах.
— Сега е зелено, запазено от леда. Но отвътре е мъртво. И в мига, в който ледът се разтопи, ще покафенее и ще залинее. — Тя ме погледна. — Аз съм като него.
— Не си — възразих. — Ти си… съвършена.
Лицето ѝ се изопна, с изражение на мъчително търпение, сякаш се опитваше да обясни нещо на твърдоглаво дете. Тя отново седна, улови ръката ми и я опря на гладката си буза.
— Това? — продължи. — То е лъжа. Не съм аз — в действителност. Ако можеше да ме видиш такава, каквато съм, не би ме пожелал повече.
— Не ме интересува за…
— Аз съм една стара жена — прекъсна ме тя. — Мислиш, че си приличаме, но грешиш. Жената, на която каза, че я обичаш, е сбръчкана старица, криеща се в тялото на момиче. Ти си млад мъж — момче, — бебе, сравнен с мен. Никога няма да разбереш какво е да живееш толкова дълго време близо до смъртта. И не би трябвало. Аз не искам да го разбираш. Джейкъб, животът все още е пред теб. Аз изживях моя. И един ден — скоро, вероятно — ще умра и ще се превърна в прах.
Произнесе тези думи с хладна безвъзвратност и аз знаех, че им вярва. Болеше я да казва такива неща, също както мен ме болеше да ги чувам, но разбирах защо го прави. Тя — по свой начин — се опитваше да ме спаси.
Въпреки това ме заболя — донякъде, защото беше права. Ако мис Перигрин се възстанови, тогава аз ще съм изпълнил това, което исках — да разреша загадката на дядо ми, да уредя семейния дълг с директорката, да поживея необичаен живот, за какъвто винаги бях мечтал — или поне част от него. И на този етап единственият ми оставащ дълг бе към моите родители. Колкото до Ема, не ме интересуваше ни най-малко, че е по-възрастна от мен или различна от мен, ала тя кой знае защо бе взела своето решение и нямаше никакъв начин да я разубедя.
— Може би когато всичко това приключи — рече тя, — ще ти пратя писмо и ти ще ми отговориш. И може би един ден ще се видим отново.
Писмо. Спомних си прашната кутия с писма, която бях намерил в нейната стая, писани от дядо ми. Това ли ще бъда аз за нея? Старец отвъд океана? Спомен? И тогава осъзнах, че се готвех да тръгна по стъпките на дядо по начин, за който доскоро не бих си помислил, че е възможен. Аз живеех неговия живот — по толкова много начини. И вероятно един ден щях да отслабя дотолкова вниманието си, да позволя да се отпусна, да остарея и да стана бавен и разсеян, че да умра като него. А Ема ще продължи без мен, без двама ни, а после някой ден ще намери моите писма в гардероба си, в друга кутия до тази от дядо, и ще се запита кои сме били ние за нея.
— Ами ако имате нужда от мен? — попитах. — Ако гладните се върнат?
Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
— Ще се оправим някак — рече тя. — Виж, не мога повече да говоря за това. Честно, не мисля, че сърцето ми ще го понесе. Да се качим горе и да съобщим на другите за нашето решение?
Стиснах зъби, внезапно ядосан от това колко силно ме притиска.
— Аз още не съм решил — възразих. — Само ти.
— Джейкъб, току-що ти казах…
— Да, ти ми каза. Но аз не съм взел решение.
Тя скръсти ръце.
— Тогава ще трябва да почакам.
— Не — заявих и се изправих. — Искам за известно време да остана сам.
Изкачих се по стълбите без нея.
Вървях забързано между стените. Спрях за малко пред заседателната зала на имбрините, заслушан в приглушените гласове зад вратата, но не влязох.
