— Така е, защото не приближаваме океана, тъпачке — тросна се Инок. Той хукна към водата. Когато го застигнахме, стоеше потънал до глезени в мокрия пясък и ни гледаше със самодоволна усмивка, излъчваща недвусмисленото „нали ви казах“. И беше прав — това не беше море. Беше мъгливо, сивкаво езеро, широко и обрасло с ели, с гладка и равна като плоча повърхност. Но най-забележителната му черта беше нещо, което не забелязах веднага: не и докато Клеър не посочи голямо скално образувание, стърчащо от близките плитчини. В началото погледът ми се плъзна по него, но след миг се върна обратно. Имаше нещо зловещо в тази гледка — и определено познато.
— Това е великанът от приказката! — провикна се Клеър, все още в прегръдките на Бронуин. — Това е Катберт!
Бронуин я погали по главицата.
— Тихо, малката, имаш треска.
— Не ставай смешна — скастри я Инок. — Това е само една скала.
Но не беше. Макар вятърът и дъждовете да бяха изгладили донякъде чертите, наистина приличаше на потопен до шия в езерото великан. Съвсем ясно се различаваха главата и вратът, носът и дори адамовата ябълка, а отгоре бяха пораснали бодливи дръвчета, които наподобяваха четинеста коса. Ала най-необичайно от всичко бе позата на главата — отметната назад и със зейнала уста, сякаш великанът от приказката, която бяхме чули снощи, се бе вкаменил, докато е викал приятелите си от планинския връх.
— И вижте! — Олив посочи с пръстче скалист хълм в далечината. — Това трябва да е планината на Катберт!
— Великаните съществуват — промърмори Клеър с отпаднал, но изпълнен с почуда глас. — Приказките са истина.
— Да не правим такива абсурдни заключения — намръщи се Инок. — Какво е по-вероятното обяснение? Че създателят на приказката, която прочетохме снощи, е бил вдъхновен от никоя канара, наподобяваща гигантска глава, или че приличащата на глава канара наистина е принадлежала на великан?
— Убиваш забавното във всичко — укори го Олив. — Аз вярвам във великаните, а ти не!
— Приказките са приказки и нищо повече — изсумтя Ема.
— Странно — вметнах, — точно това си мислех за вас, преди да ви срещна.
Олив се разсмя.
— Джейкъб, какъв си глупчо. Наистина ли смяташе, че сме измислени?
— Разбира се. Дори след като се запознах с вас, за известно време продължавах да го мисля. По-скоро вярвах, че ми се е разхлопала дъската.
— Истинска или не, това е невероятно съвпадение — поклати глава Милърд. — Да прочетем снощи тази приказка, а днес да се натъкнем на природното образувание, вдъхновило създаването ѝ. Какви са шансовете?
— Не мисля, че е съвпадение — рече Ема. — Помните ли, че мис Перигрин отвори книгата? Вероятно нарочно е избрала тази приказка.
Бронуин завъртя глава и погледна птицата на рамото ѝ.
— Така ли е, мис П? Защо?
— Защото означава нещо — изтъкна Ема.
— Абсолютно — потвърди Инок. — Означава, че трябва да идем и да се покатерим на тази канара! За да потърсим път вън от гората!
— Исках да кажа, че приказката означава нещо — упорстваше Ема. — Какво искаше великанът в нея? За какво молеше отново и отново?
— Някой да му говори! — обади се Олив като нетърпелив ученик.
— Именно — потвърди Ема. — Така че ако иска да говори, да видим какво ще ни каже. — След тези думи тя навлезе в езерото.
Гледахме я как се отдалечава, все още смутени и объркани.
— Къде отива? — попита Милърд. Изглежда, питаше мен. Поклатих глава.
— Преследват ни гадините! — извика ѝ Инок. — Изгубени сме! Какво, в името на птичето и земното царство, си мислиш, че правиш?
— Опитвам се да разсъждавам като чудат! — отвърна на висок глас Ема. Тя зашляпа из плитчините до подножието на скалата, покатери се по нея и надзърна в отворената уста.
— Е? — извиках. — Какво виждаш?
— Не зная! — отвърна тя. — Но изглежда, че се спуска доста навътре. Ще трябва да погледна отблизо.
Ема се придърпа в каменната паст на великана.
— Най-добре слез, преди да се удариш! — извика ѝ Хорас. — Караш ни да се тревожим за теб!
— Ти за всичко се тревожиш — посочи Хю.
Ема метна един камък в гигантското гърло и се заслуша в звука, който идваше отвътре. Понечи да каже: „Мисля, че може да е…“, но се подхлъзна на един разклатен камък и останалите думи се изгубиха, докато дращеше и се вкопчваше отчаяно, за да не падне.
— Внимавай! — извиках с разтуптяно сърце. — Чакай, сега идвам!
Зашляпах в езерото към нея.
— Какво може да е? — попита Инок.
— Има само един начин да узнаем! — обяви развълнувано Ема и отново се напъха в устата.
— О, боже — възкликна Хорас. — Ама тя ще влезе…
— Чакай! — извиках отново, но тя вече беше изчезнала, скрита напълно в гърлото на великана.
Отблизо великанът изглеждаше по-голям, отколкото от брега, и когато надзърнах в зейналата му паст, стори ми се, че почти чувам диханието на Катберт. Свих длани пред устата си и повиках Ема. Чух само ехото на собствения си глас. Останалите вече бяха нагазили във водата, но не можех да ги чакам — ами ако долу тя е в беда? — ето защо стиснах зъби, провесих крака в мрака и се пуснах.
