Падането бе доста дълго. Цяла секунда. Последва шляп — и плонж във вода, толкова студена, че дъхът ми секна, а мускулите ми се свиха рефлекторно. Намирах се в мъждива, тясна дупка, пълна с вода, без никакъв шанс да се изкатеря обратно по дългото хлъзгаво гърло на великана, ако няма въже, въжена стълба или стълбички. Повиках отново Ема, ала тя не беше наблизо.
„О, боже! — помислих си. — Удавила се е!“
Но тогава нещо ме погъделичка по ръката, около мен заизлизаха мехури и малко след това Ема изскочи на повърхността и си пое шумно дъх.
Изглеждаше невредима на бледата светлина.
— Какво чакаш? — попита ме троснато и плесна с ръце по водата, сякаш за да ми каже, че трябва да се гмурна долу с нея. — Хайде!
— Да не си се побъркала? — попитах. — Тук сме като в капан!
— Разбира се, че не сме! — увери ме тя.
Отгоре долетя гласът на Бронуин.
— Ехееееей, чувам ви долу! Какво намерихте?
— Мисля, че е вход на примка! — извика в отговор Ема. — Кажи на другите да скачат и да не се боят — двамата с Джейкъб ще ги чакаме от другата страна!
После тя ме хвана за ръката и макар да не разбирах съвсем какво става, аз си поех дълбоко въздух и я оставих да ме дръпне под водата. Понесохме се надолу, размахвайки крака като ножици, към дупка с размери на човешко тяло, през която прозираше дневна светлина. Тя ме тикна вътре и ме последва, продължихме през тунел с дължина десетина крачки и после изплувахме в езерото. Виждах над нас леко развълнуваната му повърхност, а отгоре синьо, изкривено от рефракцията небе и докато се издигахме към него, водата се затопли осезателно. Миг по-късно изскочихме на повърхността и поехме шумно въздух. Веднага усетих, че времето се е променило — беше горещо и задушно и светлината имаше оттенъка на златист следобед. Дълбочината на езерото също бе променена — сега то достигаше до брадичката на великана.
— Видя ли? — попита ухилено Ема. — Вече сме някога другаде!
Ето как, съвсем неусетно, бяхме влезли в тази примка и заменихме меката утрин на 1940-а за горещия следобед на друг момент, може би в още по-далечното минало, макар че все още нямаше как да преценим точно кога — тук, в гората и далече от всякакви следи на цивилизация.
Едно по едно и другите деца изплуваха около нас, забелязаха промените и си направиха съответните изводи.
— Давате ли си сметка какво означава това? — изврещя Милърд. Пляскаше с ръце, въртеше се в кръг и едва си поемаше дъх от вълнение. — Означава, че в „Приказките“ е кодирана тайна информация!
— Значи не са чак толкова безполезни, а? — отбеляза Олив.
— О, нямам търпение да ги подложа на анализ и да напиша коментари — потри енергично ръце Милърд.
— Да не си посмял да четеш книгата ми, Милърд Нълингс! — тросна му се Бронуин.
— Но каква е тази примка? — попита Хю. — Кой според вас живее тук?
— Животните, приятелите на Катберт, разбира се! — отвърна Олив.
Инок завъртя очи с досада, но се сдържа да изрече каквото мислеше: това е само приказка! — може би защото и неговият ум започваше да се променя.
— Всяка примка има своята имбрин — изтъкна Ема. — Дори загадъчните примки от книжките с приказки. Така че да отидем и да я намерим.
— Ами добре — склони Милърд. — Накъде?
— Единственото място, което се споменаваше в приказката, освен това езеро, бе планината. — Ема посочи отвесния склон отвъд дърветата. — Кой е готов да си опита късмета в катерене?
Бяхме уморени и гладни, всеки от нас, но намирането на примката ни изпълни с нови сили. Оставихме каменния гигант зад гърбовете си и се отправихме през гората към подножието на склона, дрехите ни бързо подгизнаха от пот заради горещината. Докато наближавахме, теренът наоколо започна да се издига, малко след това се натъкнахме на добре отъпкана пътека и я последвахме през горичките от ниски ели и покрай стърчащи назъбени канари. После пътеката стана толкова стръмна, че трябваше да я катерим на четири крака, вкопчени в камънаците и притеглящи се с ръце нагоре.
— Дано има нещо хубаво в края на тази пътека — изпъшка Хорас и изтри потта от челото си. — Един истински джентълмен никога не се поти!
Пътеката изтъня до лента, склонът вдясно от нас стана почти вертикален, вляво отстъпи малко и в подножието му зърнахме килим от зелени дървета.
— Дръжте се здраво за стената! — предупреди ни Ема. — Пътят надолу е дълъг.
Зави ми се свят още щом погледнах надолу. Изведнъж си помислих, че съм развил някакъв нов, непознат досега страх от височината, и трябваше да използвам цялата си воля, за да продължа да пълзя нагоре.
Ема ме докосна по ръката.
— Справяш ли се? — попита шепнешком. — Нещо си пребледнял.
Излъгах, че съм добре, и успях да се преструвам на самоуверен още три завоя на пътеката, но после сърцето ми се разтуптя толкова силно и краката ми почти се подкосиха, та се наложи да седна насред тясната пътека, препречвайки пътя на останалите зад мен.
— Олеле — промърмори Хю. — Джейкъб се срина.
— Не зная какво ми става — промърморих под нос. Никога досега не се бях страхувал от височини, но не можех да погледна отвъд ръба на пътеката, без стомахът ми да се преобърне.
