Ала тогава ми хрумна друга, още по-ужасна мисъл — ами ако това не е страх от високото, а от гладните?
Беше почти изключено — намирахме се в примка, където гладните не могат да влизат. И въпреки това, колкото повече изучавах странните усещания в червата си, толкова по-убеден ставах, че не падането ме плаши, а нещо отвъд него.
Налагаше се да се убедя лично.
Зад мен другите продължаваха да разговарят оживено и да ме питат настойчиво как се чувствам. Изолирах се от гласовете им, опрях се на ръце и изпълзях до ръба на пътеката. Колкото повече го доближавах, толкова повече се свиваше стомахът ми, сякаш нещо го раздираше с нокти отвътре. Само на сантиметри от края опрях гърди на земята, пресегнах се, за да се уловя за ръба, и се притеглих достатъчно, за да надзърна през него.
Трябваха ми няколко секунди, за да забележа гладния. В началото беше само блещукане на фона на скалистата планина, трептящо петно във въздуха, като топла вълна, издигаща се от двигателя на кола. Едва забележимо отклонение.
Така изглеждат те на нормалните и на другите чудати — на всеки, който не може да прави това, за което ме бива.
А после усетих как се пробужда необикновената ми способност. Много бързо терзанията на червата ми се концентрираха и фокусираха в една болезнена точка и тогава, по начин, който не можех напълно да обясня, те придобиха посока, издължиха се от точка в линия, преминаха от едно в две измерения. Линията, подобна на стрелка на компас, сочеше диагонално към неясното петно на стотина крачки под нас и вляво на планинския склон, където вълните и блещукането бяха започнали да се сгъстяват и да оформят твърда черна маса, човекоподобен силует, състоящ се от пипала и сянка, и вкопчен в скалите.
То ме видя и ужасното му тяло се напрегна. Притиснато към скалата, то разтвори обрамчената си с остри зъби уста и нададе оглушителен писък.
Не беше нужно да описвам на приятелите си какво съм видял. Звукът бе напълно достатъчен.
— Гладен! — извика някой.
— Бягайте! — добави друг, изчерпвайки темата.
Дръпнах се назад от ръба, някой ми помогна да се изправя и после всички хукнахме вкупом, но не надолу по склона, а нагоре, право към непознатото вместо към равнината и примката под нас. Беше твърде късно да се връщаме назад, усетих, че гладният е скочил от канарата и пълзи към долния край на пътеката, за да ни отреже пътя, в случай че решим да се спуснем обратно. Сякаш ни гонеше към предварително заложен капан.
Това беше нещо ново. Никога досега не бях успявал да проследя гладен с друго, освен с очите си, но този път усещах малката стрелка на компаса в тялото ми да сочи зад нас и почти можех да си представя как чудовището се спуска към подножието. Като че ли в момента, в който го бях видял, в главата ми се бе събудило някакво проследяващо устройство.
Свърнахме зад ъгъла — очевидно страхът ми от високото се бе изпарил напълно — и там се изправихме пред гладка скала, висока поне петдесет крачки. Пътеката свършваше тук, склоновете от двете страни се спускаха под главозамайващи ъгли. На стената нямаше стълбичка, нито ръкохватки. Огледахме се трескаво за някакъв друг път — таен проход в скалата, врата, тунел, — но не открихме нищо, никакъв начин да продължим нагоре, освен ако не разполагаме с балон с горещ въздух или с грижовната ръка на вероятно митичния великан.
Завладя ни паника. Мис Перигрин нададе крясък, Клеър се разплака, а Хорас започна да се клатушка и да припява: „Това е краят, сега всички ще умрем!“ Останалите все още търсеха някакъв вълшебен способ да се спасим. Фиона прокара ръце по гладката повърхност, търсейки цепнатини, съдържащи почва, от която би могла да предизвика израстването на лиани, за да се покатерим. Хю изтича при ръба на пътеката и погледна в пропастта.
— Бихме могли да скочим, ако имахме парашут!
— Аз ще ви бъда парашут! — предложи Олив. — Хванете се за краката ми!
Но пътят надолу бе дълъг, а гората в подножието изглеждаше мрачна и опасна.
— По-добре — реши Бронуин — да пратим Олив нагоре по склона вместо надолу в планината.
И с куцукащата, страдаща от треска Клеър в едната ръка тя отведе Олив до стената.
— Дай ми обувките си! — рече ѝ. — Вземи Клеър и мис Перигрин и се качи на върха на планината колкото се може по-бързо!
Олив изглеждаше ужасена.
— Не зная дали ще имам толкова сила! — проплака тя.
— Трябва да опиташ, бърборанке. Ти си единствената, която може да ги спаси! — Бронуин коленичи и нагласи болното момиче в прегръдката ѝ Олив я стисна силно, изхлузи ходила от оловните си обувки и после, тъкмо когато двете започнаха да се издигат, Бронуин прехвърли мис Перигрин от рамото си на главата на Олив. Притискана от тази тежест, Олив се издигаше много бавно — едва когато мис Перигрин размаха здравото си крило и я задърпа нагоре за косата, а тя самата заскимтя и размаха крака, трите започнаха да набират скорост.
Гладният почти бе стигнал подножието. Знаех го със сигурност, сякаш го виждах с очите си. Междувременно ние огледахме района за всичко, което би могло да ни послужи за оръжие — но открихме само дребни камъчета.
