Припомних си старата снимка със злополучния „Хинденбург“, привързващ се към нещо, наподобяващо радиокула — чиято структура не се отличаваше особено от тази, — и почувствах по тялото ми да преминава студена вълна. Ами ако балоните, които ни издирваха на брега, са базирани тук и ние неволно сме се озовали в гнездото на гадините?
— А може би е къщата на имбрина — рече Олив. — Защо всички винаги правят най-лошите предположения?
— Сигурен съм, че Олив е права — кимна Хю. — Няма нищо, от което да се боим тук.
В отговор откъм сенките под кулата се разнесе силно, нечовешко ръмжене.
— Какво беше това? — възкликна Ема. — Още един гладен?
— Не мисля — отвърнах, защото усещането все още бавно ме напускаше.
— Не зная и не искам да зная — заяви Хорас и заотстъпва.
Ала нямахме избор, то искаше да се срещне с нас. Ръмженето се повтори и косата ми настръхна, миг по-късно между две от най-долните траверси се показа космато лице. То се зъбеше и ръмжеше като бясно куче и от устата му хвърчаха пръски слюнка.
— Какво, в името на елфическия народ, е това? — промърмори Ема.
— Страхотна идея беше да се напъхаме в тая примка — подхвърли ехидно Инок. — Откакто сме тук, само какъв вървеж пада.
Каквото и да беше чудовището, то изпълзя от процепа между талпите и излезе на слънце, където приклекна на четири крака и ни се ухили с крива усмивка, сякаш си представяше какъв ще е вкусът на мозъците ни. Не можех да определя дали е човек, или животно, облечено в парцали. То имаше човешко тяло, но се държеше като маймуна и прегърбената му стойка напомняше за някой наш далечен прародител, чиято еволюция обаче е спряла преди милион години. Очите и зъбите му бяха жълтеникави, кожата бледа и покрита с тъмни петна, а косата му бе дълга и сплъстена.
— Някой да го накара да умре! — извика Хорас. — Или поне да го накара да не ме гледа повече!
Бронуин остави Клеър на земята и зае бойна позиция, а Ема протегна ръце, за да създаде пламък — но явно бе твърде озадачена от гледката и се получи само жалък пушек. Човекоподобното се напрегна, изръмжа и сетне се втурна като олимпийски спринтьор — не към нас, а около нас, изчезна зад по-високите камъни, за да се появи отново с озъбена усмивка. Играеше си с нас като котка с мишката, преди да я убие.
Изглежда, готвеше се да смени рязко посоката — този път към нас, — когато един глас отзад му нареди: „Сядай и се дръж прилично!“ Странното същество се подчини, приседна на задните си крака и изплези език в уморена усмивка.
Обърнахме се и видяхме, че към нас в спокоен тръс се приближава куче. Вдигнах глава, за да потърся този, който заговори, но нямаше никого — и тогава самото куче отвори уста и произнесе:
— Не обръщайте внимание на Грухчо, той няма никакви маниери! Просто искаше да ви благодари. Онзи гладен бе толкова досаден.
Кучето като че ли говореше на мен, но бях твърде стъписан, за да му отговоря. Не само бе проговорило с почти човешки глас — при това на изискан британски, — но и държеше между зъбите си лула, а на носа му се мъдреха очила с рамки от тънка позеленяла тел.
— О, драги, кажи ми, че не си се обидил — продължи животното, оценявайки погрешно мълчанието ми. — Грухчо е напълно добронамерен, но ще трябва да го извиниш. Израсъл е в плевня — в буквалния смисъл. Аз, от друга страна, получих образованието си в аристократична среда, и съм седмото куче на седмото куче в едно забележително родословие на ловджийски песове. — Той се поклони, доколкото бе възможно за едно куче, и опря нос в земята. — Адисън Макхенри, ваш смирен слуга.
— Странно име за куче — отбеляза Инок, който, изглежда, не бе впечатлен от говорещото животно.
Адисън го погледна над очилата и отвърна:
— И с какво прозвище, ако смея да попитам, се подвизавате вие?
— Инок О’Конър — отвърна горделиво Инок и изпъчи гърди.
— Странно име за мрачно дундесто момченце — изсумтя Адисън и когато се изправи на задните си крака, се оказа, че е висок почти колкото Инок. — Аз съм куче, така е, но необикновено. Защо в такъв случай трябва да ме обричат на някакво тривиално кучешко име? Бившият ми господар ме наричаше „Бокси“ и аз бях отвратен от това название — то обиждаше достойнството ми! — затова го ухапах по лицето и взех неговото име — Адисън. Мисля, че далеч по-добре съответства на животно с моите интелектуални способности. Това, струва ми се, беше точно преди мис Рен да ме открие и да ме доведе тук.
При споменаването на името на имбрина лицата ни се проясниха и сърцата ни забиха ускорено, изпълнени с нова надежда.
— Мис Рен те е довела тук? — възкликна Олив. — А какво е станало с великана Катберт?
— Кой? — зяпна я Адисън, после разтърси глава. — Ах, да, онази приказка. Боя се, че тя не е нищо повече от това — приказка, вдъхновена много отдавна от тази причудлива скала долу и необикновената менажерия на мис Рен.
— Казах ти — подхвърли троснато Инок.
— И къде е мис Рен сега? — попита Ема. — Трябва да говорим с нея!
Адисън погледна към къщата на върха на кулата и отвърна:
