Гладният нададе вик. Вендузите по протежение на езика започнаха да се гърчат и да изпускат черен дим, който съскаше през порите на плътта. Ема стисна по-силно, затвори очи и нададе вой, не вик на болка, помислих си, а по-скоро боен зов, докато гладният не бе принуден да я остави и обгореното му пипало се размота от глезена на момичето. Имаше един чудат момент, когато вече не гладният държеше Ема, а тя него, чудовището се гърчеше и пищеше под нас, зловонният дим от плътта му изпълваше ноздрите ни и тогава аз ѝ извиках „Пусни го“, Ема отвори отново очи, явно си спомни коя е и разтвори ръце.
Гладният полетя в бездната под нас, а ние се изстреляхме нагоре с мрежата, след като тежестта, която ни задържаше, внезапно бе премахната, извисихме се над ръба на стената и тупнахме на купчина върху площадката. Олив, Клеър и мис Перигрин ни очакваха и докато се разплитахме от мрежата и се отдръпвахме от ръба, Олив надаваше радостни възгласи, мис Перигрин крякаше и махаше със здравото си крило, а Клеър повдигна глава от мястото, където лежеше, и ни дари с вяла усмивка.
Бяхме зашеметени — и за втори път от много дни насам щастливи, че сме живи.
— Вече на два пъти ни спасяваш живота, малка бъбривке — каза Бронуин на Олив. — А вие, мис Ема, знаех, че сте храбра, но този път надминахте себе си!
Ема повдигна рамене.
— Въпросът беше той или аз — рече тя.
— Не мога да повярвам, че го докосна — възхити се Хорас.
Ема изтри длани в роклята си, после ги помириса и направи кисела физиономия.
— Надявам се само тази миризма скоро да изчезне — изпъшка тя. — Това чудовище смърди на бунище!
— Как е глезенът ти! — попитах. — Боли ли?
Тя коленичи, дръпна чорапа и отдолу се показа зачервен и подпухнал пръстен.
— Не е чак толкова зле — отговори ми, като опипваше внимателно мястото. Но когато се изправи и опита да пренесе тежестта си на ранения крак, видях, че потръпва.
— Ама и ти си един помощник — изръмжа ми Инок. — Да сме бягали! И това го казва внукът на великия убиец на гладни!
— Ако дядо ми бе избягал от гладния, който го уби, сигурно още щеше да е жив — отвърнах. — Това е добър съвет.
Чух тупкане по стената, която току-що бяхме преодолели, и гадното усещане в корема ми се пробуди отново. Приближих ръба и погледнах. Гладният бе жив и здрав в подножието на стената и се бе заел да пробива дупки в скалата с език.
— Лоши новини — съобщих. — Падането не го е убило.
Ема застана до мен.
— Какво прави?
Гледах го как пъхва език в дупката, която е направил, придърпва се нагоре и пробива втора дупка. Правеше си стъпенки, по-точно — езикохватки.
— Решил е да изкатери стената — рекох. — Боже мили, че той е като проклетия Терминатор.
— Като кого? — погледна ме неразбиращо Ема.
Понечих да ѝ обясня, но после поклатих глава. Сравнението бе глупаво — гладните са по-страшни и вероятно по-опасни, отколкото някакво чудовище от филм.
— Трябва да го спрем! — заяви Олив.
— Или по-добре да бягаме! — рече Хорас.
— Стига сме бягали! — опъна се Инок. — Не може ли просто да убием грозната твар?
— Разбира се — съгласи се Ема. — Но как?
— Някой да има казан с врящо масло? — попита Инок.
— Това няма ли да свърши същата работа? — чух гласа на Бронуин и когато се обърнах, я видях да вдига една канара над главата си.
— Може и да свърши — рекох. — Как ще се прицелиш? Ще можеш ли да я пуснеш точно там, където ти кажа?
— Мога поне да опитам — отвърна Бронуин и доближи ръба на площадката, като балансираше внимателно с канарата.
Спряхме и погледнахме отново надолу.
— Малко по-нататък — посочих и я накарах да се отмести няколко крачки вляво. Тъкмо се готвех да ѝ дам сигнал да пусне канарата, когато гладният скочи от една дупка към друга и тя вече стоеше на погрешното място.
Гладният ставаше все по-бърз в пробиването на дупки и сега бе подвижна цел. А което бе още по-лошо, канарата на Бронуин бе единствената наоколо. Ако пропуснеше, нямаше да има втора възможност.
Наложих си да не откъсвам поглед от чудовището колкото и неприятно да ми бе това. За няколко странни главозамайващи секунди гласовете на моите приятели се изгубиха сякаш в далечината и аз чувах само пулсациите на собствената си кръв в слепоочията и туптенето на сърцето в гръдната кухина, а мислите ми се прехвърлиха към чудовището, което бе убило дядо ми и което се бе надвесило над разтерзаното му издъхващо тяло, преди да побегне страхливо в гората.
Видение, толкова реално, че ръцете ми се разтрепериха. Опитах се да се успокоя.
„Ти си роден за това — рекох си. — Създаден си да убиваш чудовища като това тук.“
Повтарях си полугласно тези думи като заклинание.
— Джейкъб, побързай — подкани ме Бронуин.
Чудовището направи лъжлив финт вляво и се метна вдясно. Не исках да действам наслуки и да изпуснем едничката възможност да го убием. Исках да съм сигурен. И имах усещането, че ще се справя.
