Коленичих толкова близо до ръба, че Ема пъхна два пръста под колана ми, за да ме задържи. Съсредоточих се върху гладния и продължих да повтарям новооткритото си заклинание — създаден, за да те убие, създаден да убива — и макар за момента гладният да висеше неподвижно, пробивайки отвор в скалата, усетих върха на невидимата стрелка в корема ми да трепти вдясно от него.
Беше като предчувствие.
Бронуин бе започнала да трепери под тежестта на канарата.
— Няма да я задържа още дълго! — извика тя.
Реших да се доверя на инстинкта си. Макар мястото, накъдето сочеше моят компас да бе пусто, извиках на Бронуин да хвърли канарата нататък. Тя се наведе, изпъшка от напрежение и се отърва от тежестта.
В мига, когато я пусна, гладният скочи надясно — точно към мястото, където сочеше моят компас. Той погледна нагоре, видя, че канарата се носи право към него, и се приготви да скочи повторно — но беше твърде късно. Скалният къс се стовари върху главата на чудовището и помете тялото му от стената. С оглушителен трясък гладният и канарата се стовариха едновременно в подножието на стената. Няколко езика се стрелнаха безпомощно в разни страни изпод канарата, потрепериха и увиснаха неподвижно. Черна кръв плисна върху скалата и бързо се превърна в голяма полутечна, лепкава локва.
— Пряко попадение! — извиках.
Децата започнаха да скачат и да крещят.
— Мъртъв е, мъртъв е — повтаряше Олив. — Омразният гладен е мъртъв!
Бронуин ме придърпа в обятията си. Ема ме целуна по темето. Хорас разтърси ръката ми, Хю ме потупа по гърба. Дори Инок ме поздрави.
— Добра работа — рече той малко неохотно. — Но само не се главозамайвай от успеха.
Би трябвало да не съм на себе си от радост, но не чувствах почти нищо, само облекчение на мястото, където преди това върлуваше болка. Ема сигурно видя, че съм изтощен. Много внимателно и така, че никой да не забележи, тя ме улови под ръка и ми помогна да се отдалеча от ръба.
— Това не беше късмет — прошепна ми. — Права бях за теб, Джейкъб Портман.
Пътеката, която свършваше в подножието на скалната стена, започваше тук отново, следвайки хребета към върха.
— Знакът на въжето гласеше „Достъп до менажерията“ — рече Хорас. — Смятате ли, че това ни чака горе?
— Ти си единственият, когото спохождат сънища за бъдещето — подхвърли Инок. — Защо не ни кажеш?
— Какво е менажерия? — попита Олив.
— Колекция от животни — обясни Ема. — Нещо като зоопарк.
Олив изпищя от радост и плесна с ръце.
— Това са приятелите на Катберт! От приказката! Ох, нямам търпение да се срещна с тях! Мислите ли, че там живее и имбринът?
— На този етап — предупреди Милърд — по-добре да не мислим нищо.
Поехме нагоре. Все още пристъпях неуверено, изстискан след срещата с гладния. Способността ми, изглежда, се развиваше, както Милърд каза, че ще стане, и нарастваше като мускул, колкото повече я упражнявах. Видех ли гладен, можех да го проследя, стига да се съсредоточа върху него, и тогава бих могъл да предскажа следващия му ход по някакъв необясним, полуинстинктивен начин. Усещах известно задоволство от това, че съм научил нещо ново за моята необикновена дарба, макар да не разполагах с учител, който да ме насочва. Само че средата, в която се упражнявах, не беше спокойната, контролирана среда на учебния полигон. Нямаше насочващи улеи, които да задържат топката ми в правилната посока. Всяка моя грешка можеше да доведе до фатални последици, както за мен, така и за хората наоколо. Безпокоях се, че другите ще започнат да изпитват прекомерно доверие към способностите ми — или, което щеше да е по-лошо, можех и аз да го сторя. Знаех, че в мига, когато се отпусна — когато престана почти да пълня гащите при вида на приближаващия се гладен, — ще се случи нещо ужасно.
Може би беше по-добре ужасът от чудовището да ме държи постоянно нащрек. Пъхнах ръце в джобовете, докато вървях, страхувайки се да не забележат другите, че треперят.
— Вижте! — извика Бронуин, спряла насред пътеката. — Къща в облаците!
Намирахме се някъде по средата на хребета. Високо пред нас имаше къща, изглеждаше като построена върху облак. Докато я приближавахме, облакът се разсея и къщата изникна в цялата си прелест. Беше много малка и стърчеше не върху облака, а върху висока кула, сглобена изцяло от железопътни траверси и издигаща се насред затревено плато. Това бе една от най-странните конструкции, създадени от човешка ръка, която бях виждал някога. Няколко колиби бяха разпръснати из платото около кулата, а в далечния край се виждаше малка горичка, но ние не ѝ обърнахме внимание — очите ни бяха втренчени в кулата.
— Какво е това? — прошепнах.
— Наблюдателница? — предположи Ема.
— Място, откъдето изстрелват самолети? — додаде Хю.
Но наоколо не се виждаха самолети, нито следи от летищна площадка.
— Може би е място, откъдето стартират цепелини — заключи Милърд.
