— Ще се отправите на север — поде Адисън и посочи с лула посоката, проследявайки едва забележимия път през дърветата, тънък като начертана с молив линия. — Този път води в град и в този град — във вашето време, разбира се — има гара. Коя година е времето във вашата междупримкова среда — 1940?
— Точно така — потвърди Ема. Макар да разбирах смътно за какво си говорят, никога не се боях да задавам глупави въпроси.
— Не може ли просто да излезем в този свят? — попитах. — И да пътуваме до Лондон през годината, която е навън?
— Това може да стане само с коне и каруци — отвърна Адисън, — което отнема няколко дни… и от опит ще ви кажа, че предизвиква неприятни натъртвания. Боя се, че не разполагате с толкова време за губене. — Той се обърна и побутна с нос вратичката към стаята на върха. — Ако обичате — рече. — Искам да ви покажа още нещо.
Последвахме го вътре. Къщурката бе малка и скромно обзаведена, нямаше нищо общо с кралските покои на мис Перигрин. Мебелировката се състоеше от малко легло, гардероб и сгъваемо бюро. Поставен на триножник телескоп бе насочен към прозореца — наблюдателницата на мис Рен, откъдето е следяла за опасности и за пристигането и отлитането на нейните гълъби шпиони.
Адисън посочи бюрото.
— Ако се затрудните в намирането на пътя — рече, — тук има карта на гората.
Ема отвори чекмеджето и намери картата — стар и пожълтял хартиен свитък. Под него имаше полусмачкана снимка. На нея се виждаше жена с черен шал с пайети и посивяла коса, вдигната нагоре. Наблизо стоеше петел. На пръв поглед снимката изглеждаше като случайна поза, направена в момент, когато жената не е гледала обектива и е затворила очи, но въпреки това в нея имаше нещо, говорещо за предварителна подготовка — косата и дрехите на жената някак бяха в унисон с черно-бялата перушина на петела, тя и птицата гледаха в една посока, намеквайки за някаква странна връзка между тях, като че ли разговаряха без думи или си се представяха една друга.
Това, несъмнено, бе мис Рен.
Адисън погледна снимката и сякаш потръпна. Виждах, че се безпокои за нея, колкото и да не му се искаше да го признае.
— Моля ви, не го приемайте като одобрение на вашите самоубийствени планове — рече той, — но ако успеете в безумното си начинание… и по пътя си срещнете мис Рен… надявам се, че ще можете… че ще се опитате…
— Ще я пратим у дома — обеща Ема и го почеса по главата. Беше съвсем обичаен жест за куче, странното бе, ако го правиш с говорещо.
— Пес да ви поживи — благослови ни Адисън.
Аз също понечих да го погаля, но той се изправи на задните си крака и ме скастри:
— Ако обичате, сър! Дръжте ръцете си далеч от мен!
— Извинявам се — промърморих и неловкият момент, който последва, подсказваше недвусмислено, че е време да си вървим.
Спуснахме се от кулата и се присъединихме към нашите приятели, под голямата сянка на дървото се сбогувахме с просълзени очи с Клеър и Фиона. Но сега Клеър лежеше завита с одеяло, имаше възглавница и ни прие като принцеса в своето малко легло, изискваше от нас обещания, когато коленичехме до нея.
— Обещай ми, че ще се върнеш — нареди ми тя, като дойде моят ред, — и ми обещай да спасиш мис Перигрин.
— Ще дам всичко от себе си — уверих я.
— Това не е достатъчно! — рече строго тя.
— Ще се върна — поправих се аз. — Обещавам.
— И ще спасиш мис Перигрин!
— И ще спася мис Перигрин — повторих, макар тези думи да ми се струваха празни, колкото по-уверено звучах, толкова по-неуверен се чувствах.
— Добре — кимна тя. — Джейкъб, беше ми ужасно приятно да те познавам и се радвам, че реши да останеш с нас.
— На мен също — промърморих, после се надигнах бързо, защото блесналото ѝ обрамчено от руси къдрици лице ме убиваше с ентусиазма си. Тя вярваше във всичко, което ѝ казвахме: че двете с Фиона ще са в безопасност сред тези странни животни, в една примка, изоставена от собствената си имбрин. Че ще се върнем да ги вземем. Надявах се с цялото си сърце, че това е нещо повече от сценка, предназначена да придаде разрешим вид на задачата, която си бяхме поставили.
Хю и Фиона стояха отстрани, хванати за ръце и с опрени чела, сбогувайки се по техния мълчалив начин. Накрая всички се изредихме при Клеър и бяхме готови да си вървим, но никой не искаше да ги безпокои, затова се отдръпнахме и гледахме как Фиона се откъсва от Хю, разпръсквайки няколко семена от своето гнездо разчорлени коси, а на мястото, където стоеше, се появи и израсна с необичайна бързина разцъфнал розов храст. Пчелите на Хю се нахвърлиха да го опрашват и докато бяха заети — сякаш тя го бе направила само за да им осигури още миг усамотение, — Фиона го прегърна и прошепна нещо в ухото му, а той кимна и на свой ред ѝ зашепна. Когато най-сетне двамата се обърнаха и откриха, че ги гледаме, тя се изчерви, а Хю се приближи към нас със затъкнати в джобовете ръце, следван от рояк пчели.
— Да вървим, шоуто свърши — изръмжа той.
Върнахме се на пътеката, водеща надолу през планината, по времето, когато взе да се здрачава. Животните ни придружиха до отвесната скала.
— Няма ли всички да дойдете с нас? — попита ги Олив.
