Емурафата изпръхтя.
— Няма да изкараме и пет минути там долу! Вие поне можете да се надявате, че ще минете за нормални. Но един поглед към мен… — Тя завъртя лишеното си от горни крайници тяло. — Ще ме гръмнат, препарират и пъхнат зад витрина за нула време.
Кучето се приближи до Ема и каза:
— Дали ще е удобно да ви помоля за още нещо…
— Бяхте толкова мил — отвърна Ема. — Всичко, каквото бихме могли.
— Имате ли нещо против да ми запалите лулата? Тук нямаме кибрит и не съм пушил от години.
Ема кимна и докосна с върха на пръста си купичката на лулата. Кучето вдъхна продължително, изпусна доволно дим и рече:
— Искрено ви желая късмет, чудати деца.
Вкопчихме се в люлеещата се мрежа като стадо маймуни, блъскахме се несръчно в скалната стена, скрипецът поскърцваше, а въжето издаваше жални звуци. Стигнахме до долната площадка омотани един в друг и изгубихме доста време да се освободим от мрежата и нас самите — на няколко пъти, когато вече смятах, че съм свободен, при опита си да стана падах по очи и удрях глава в скалата със смешно издрънчаване. Мъртвият гладен лежеше само на няколко крачки и пипалата му бяха разпрострени като крайници на издъхнала морска звезда под голямата канара, която го бе смазала. Изпитах известно чувство на срам — че едно толкова страховито създание бе позволило да бъде надхитрено от аматьори като нас. Следващия път — ако има следващ път — не вярвах да сме такива късметлии.
Заобиколихме на пръсти смърдящия труп на гладния. Спуснахме се надолу по планината толкова бързо, колкото позволяваха краката ни, ограниченията на опасната пътека и избухливия товар на Бронуин. Веднага щом стигнахме равното, поехме по нашите следи, отпечатани в обраслата с мъх горска пръст. Стигнахме езерото по времето, когато слънцето залязваше и прилепите огласяха околностите от тайните си леговища. Като че ни пращаха някакво неразгадаемо предупреждение за нощния свят, врещяха и кръжаха над главите ни, докато ние шляпахме из плитчините към каменния великан. Изкатерихме се в устата и се гмурнахме право надолу в гърлото, изплувахме в задната част, където водата бе осезаемо по-студена, и се озовахме в яркия слънчев следобед на септември 1940-а.
Останалите изплуваха след мен, подвикваха възбудено и притискаха уши с длани, тъй като всички усещаха натиска, който неизменно придружава подобни темпорални промени.
— Прилича на излитащ самолет — рекох, докато преглъщах, за да дам път на въздуха.
— Никога не съм летял със самолет — отвърна Хорас и изтърси водата от шапката си.
— Или когато пътуваш по магистрала и някой свали прозореца — добавих.
— Какво е магистрала? — попита Олив.
— Забрави.
— Тихо! — сгълча ни Ема.
В далечината се чуваше кучешки лай. Животните вероятно бяха на доста път от нас, но звукът притежава странни способи да пътешества из дълбоките гори и разстоянията може да са измамни.
— Трябва бързо да се махаме оттук — продължи Ема. — И до второ нареждане от моя страна никой да не е произнесъл нито думичка — това важи и за вас, госпожо директор!
— Ще хвърля експлозивно яйце по първото куче, което посмее да ни приближи — заплаши Хю. — Това ще ги научи да не гонят необикновени.
Напуснахме брега на езерото и потънахме в гората. Милърд ни водеше според напътствията от смачканата карта на мис Рен. След около половин час стигнахме прашния път, който Адисън ни бе показал от върха на кулата. Стояхме в дълбоките коловози, оставени от разни превозни средства, докато Милърд изучаваше картата, въртеше я ту на една, ту на друга страна и примижаваше късогледо да разчете микроскопичните обозначения. Потърсих телефона в джоба на джинсите си с идеята да отворя моята карта — стар навик, — но се оказа, че държа в ръката си правоъгълно парче стъкло, което отказваше да светне при почукване с пръст. Разбира се, батерията му се бе изтощила — от влага, липса на периодично зареждане, а най-вече защото до най-близката мрежова клетка имаше поне петдесет години. Телефонът бе единствената моя вещ, оцеляла от премеждието в морето, но сега беше безполезен, чужд за това място предмет. Хвърлих го в гората. Трийсет секунди по-късно почувствах съжаление и изприпках да го взема. По причини, които не ми бяха особено ясни, все още не бях готов да се разделя с него.
Милърд сгъна картата и обяви, че градът е вляво от нас — на около пет-шест часа ходене.
— Ако искаме да стигнем преди мръкване, ще трябва да се движим бързо.
Не бяхме вървели дълго, когато Бронуин забеляза на пътя зад нас да се вдига облак прах, все още достатъчно далече.
— Някой идва — обяви тя. — Какво ще правим?
Милърд свали палтото си и го хвърли в храсталаците край пътя. Стана невидим.
— Препоръчвам ви да изчезнете — рече той — по какъвто начин можете.
