Напуснахме пътя и се притаихме зад стена от храсти. Прашният облак нарастваше и с него долетя трополене на дървени колела, както и топуркане на конски копита. Беше керван от фургони. Когато изникнаха от прашната завеса, поклащайки се на пътя, и започнаха да се нижат покрай нас, видях Хорас да зяпва от изненада, а Олив да се смее. Това не бяха сивите еднотипни фургони, каквито бях свикнал да виждам в Кеърнхолм, а по-скоро циркаджийски, изрисувани във всички цветове на дъгата, с високи, резбовани и покрити с рисунки покриви и врати; теглени от коне с дълги гриви и управлявани от мъже и жени, чиито шии бяха окичени с мънистени гердани и пъстроцветни шалове. Припомнил си историите на Ема как чудатите са участвали в подобни пътуващи представления, аз се обърнах и я попитах:
— И тези ли са чудати?
— Това са цигани — отвърна тя.
— Новината добра ли е, или лоша?
Тя присви очи.
— Още не знам.
Виждах, че претегля възможностите и бях почти сигурен какво ще избере. Градът, към който вървяхме, бе доста далече от нас, а тези фургони се движеха по-бързо, отколкото изминавахме ние пеш. Като се имаха предвид гадините и кучетата, които вероятно ни преследваха, допълнителната бързина можеше да се окаже решаваща за това дали ще се измъкнем, или ще ни заловят. Но ние не знаехме кои са тези цигани и дали можем да им се доверим.
Ема ме погледна.
— Какво мислиш, дали да не се качим на стоп?
Погледнах фургоните. После към Ема. Помислих си как ще се чувстват краката ми след шестчасово ходене в мокри обувки.
— Съгласен.
Ема махна на останалите, посочи последния фургон и показа с мимики как тичаме след него. Той имаше формата на миниатюрна къща, с по едно малко прозорче от всяка страна и издадена отзад тераса, наподобяваща веранда, вероятно достатъчно широка и дълбока, за да ни побере всички. Фургонът се движеше бързо, но не чак толкова, че да не можем да го стигнем тичешком, и когато ни подмина и кочияшът не можеше да ни види, ние изскочихме от храстите и хукнахме. Ема се покатери първа, после подаде ръка на следващия. Един по един всички се прехвърлихме и се натъпкахме в тясното пространство, като внимавахме да не вдигаме шум, за да не ни чуе кочияшът.
Известно време пътувахме така, с бучащи от равномерния тропот на колелата уши и покрити с прах дрехи, докато следобедното слънце не се изтърколи по небето и не потъна зад дърветата, които се издигаха от двете ни страни като стени на голям зелен каньон. Непрестанно оглеждах гората, боейки се, че всеки момент може да зърна гадини или кучета, които ще изскочат оттам и ще ни нападнат. Но изминаха няколко часа, а не видях никого — нито гадина, нито дори друг пътник. Сякаш се бяхме озовали в безлюдна страна.
От време на време керванът спираше и тогава всички затаявахме дъх, готови да побегнем или да се бием, и почти сигурни, че всеки миг ще ни открият. Пращахме Милърд да разузнава и той се промъкваше напред само за да установи, че циганите са спрели да се поразтъпчат или да сменят подковата на някой кон, след което потегляхме отново. Постепенно престанах да се безпокоя какво може да се случи с нас, ако ни разкрият. Циганите изглеждаха хора изнурени от дългото пътуване и напълно безвредни. Щяхме да се престорим на нормални и да помолим да се смилят над нас. „Ние сме само бездомни сираци — щяхме да кажем. — Моля ви, ще ни отделите ли къшей хляб?“ Ако имахме късмет, щяха да ни нахранят и откарат до най-близката гара.
Не след дълго дойде време теорията ми да бъде поставена на изпитание. Фургоните напуснаха внезапно пътя и спряха на малка поляна. Прахолякът едва се бе слегнал, когато иззад нашия фургон се появи забързан мъж. Носеше малка шапка, нахлупена на челото, имаше мустаци и мрачно изражение, което се подсилваше от увисналите ъгълчета на устата му.
Бронуин скри мис Перигрин под палтото си, а Ема скочи от площадката и се опита да влезе в ролята на окаяно сираче:
— Господине, оставяме се на вашата милост! Къщата ни беше разрушена от бомба, родителите ни са мъртви, а ние се изгубихме и…
— Затваряй си плювалника! — изръмжа мъжът. — Слизайте веднага, всички! — Беше заповед, не молба, подсилена от богато украсен, но въпреки това определено смъртоносен нож, който блесна в ръката му.
Спогледахме се, не знаехме какво да правим. Дали да се бием с него, или да бягаме и вероятно с това да издадем тайната си — или още известно време да се преструваме на нормални, за да видим какво ще направи? А през това време придойдоха още десетина цигани, които наскачаха от фургоните си, и ни заобиколиха в широк кръг, като много от тях също наизвадиха ножове. Бяхме обкръжени и шансовете ни се смалиха драстично.
Тези посивели хора с пронизващи очи бяха облечени с черни плетени жилетки, предназначени да предпазват от прахоляка по пътищата. Жените носеха широки рокли в ярки цветове, дългите им коси бяха покрити със забрадки. Зад тях се скупчиха дечурлига, които също ни гледаха втренчено. Опитах се да си припомня всичко, колкото и малко да бе, което знаех за циганите. Дали ще ни избият — или по природа са навъсени?
