— Вие не сте единствените с необичайни дарби — обади се един млад мъж в тълпата и после в бърза последователност изрева като мечка, после измяука, като въртеше глава по такъв начин, че сякаш звукът идваше от всички посоки. Когато се съвзехме от изненадата си, ние изръкопляскахме.
— Струва ми се, ти каза, че не са чудати — прошепнах на Ема.
— Всеки може да прави подобни циркаджийски номера — отвърна тя.
— Моля за извинение, че пропуснах да ви се представя — заговори водачът. — Името ми е Бекир Бекманатов. А вие сте наши почетни гости. — Той се поклони дълбоко. — Защо не ни казахте, че сте синдригасти?
Ококорихме се. Беше използвал другото название на необикновените, което ни бе казала мис Перигрин.
— Познаваме ли ви отнякъде? — попита Бронуин.
— Къде сте чули тази дума? — присъедини се Ема.
Бекир се усмихна.
— Ако приемете поканата ни да бъдете наши гости, ще ви обясня всичко. — Той се поклони отново и се качи на рампата, за да отключи вратата.
Настаниха ни на меки, ръчно тъкани килими и подхванахме разговор на светлината на огъня, похапвайки топла храна. Зарязах лъжицата, която ми дадоха, и сърбах направо от дървената купа, забравил напълно добрите си маниери, а по брадичката ми се стичаше топла, ароматна каша. Бекир сновеше около нас, проверяваше дали се чувстваме удобно, питаше имаме ли достатъчно храна и напитки и не спираше да се извинява за състоянието на дрехите ни, покрити с мръсни петна от сламата в клетката. Откакто бе станал свидетел на някои от способностите ни, отношението му към нас се бе променило драстично, само за няколко минути ние изминахме пътя от затворници до уважавани гости.
— Много съжалявам за начина, по който се отнесохме към вас — поде той, докато се настаняваше на една възглавница между огньовете. — Когато става дума за безопасността на моите хора, трябва да взема всички необходими предпазни мерки. В наши дни по пътищата се скитат какви ли не хора — а някои дори не са човеци. Ако ми бяхте казали само, че сте синдригасти…
— Учили са ни никога да не го казваме на никого — обясни Ема.
— Никога повече — добави Олив.
— Който и да ви е учил на това, бил е много мъдър — отбеляза Бекир.
— Откъде знаете за нас? — попита Ема. — Говорите стария език.
— Само няколко думи — отвърна Бекир. Той се загледа към пламъците, където цвърчеше месо на шишове. — Вашият и моят народ се погаждат от много време насам. Не сме чак толкова различни. Скиторим немили-недраги навсякъде по големия свят. — Той дръпна един шиш и отхапа замислено. — В известен смисъл сме съюзници. Случвало се е неведнъж през тези години ние, циганите, да вземаме ваши деца за отглеждане.
— За което сме ви благодарни — рече Ема, — а също и за вашето гостоприемство. Но с риск да прозвучи невъзпитано, не можем да останем повече при вас. Много е важно час по-скоро да стигнем Лондон. Трябва да хванем влака.
— Заради болния ви приятел? — попита Бекир и погледна към Хю, който отдавна бе престанал да се преструва на болен и нагъваше със завиден апетит, а около главата му бръмчаха щастливо рояк пчели.
— Нещо от тоя род — смънка уклончиво Ема.
Бекир се досещаше, че крием нещо, но беше достатъчно възпитан да не се рови в тайните ни.
— Тази нощ няма да има повече влакове — каза той. — Но можем да станем призори и да ви откараме на гарата, преди първият утре да е тръгнал. Става ли?
— Ще се наложи — отвърна Ема с набръчкано от тревоги чело. Макар че бяхме спестили доста време с пътуването в кервана, мис Перигрин бе изгубила цял един ден. Сега ни оставаха само два — в най-добрия случай. Но това беше утре, а поне засега бяхме на топло край огньовете и може би далече от опасностите. Трудно беше да не се насладим на това, дори само за момента.
Доста бързо се сприятелихме с циганите. Нямахме търпение да забравим случилото се между нас по-рано. Бронуин се извини на момчето, което бе взела за заложник, но Галиби махна небрежно с ръка, като да не беше станало нищо особено. Циганите не спираха да ни тъпчат с храна и пълнеха купата ми отново и отново — дори я препълниха, когато категорично отказах да ям. А когато мис Перигрин се появи с крясък изпод палтото на Бронуин и обяви, че е гладна по нейния си начин, те нахраниха и нея, като ѝ подхвърляха късчета месо във въздуха, а тя подскачаше и ги ловеше.
— Колко е изгладняла! — смееше се Олив и пляскаше с ръчички, докато птицата разкъсваше с нокти и клюн едно свинско краче.
— Е, не се ли радваш, че не им метнахме яйцата? — прошепна Бронуин на Инок.
— Ами, предполагам — отвърна той.
