Макар че бяхме уморени до смърт, циганите бяха в празнично настроение и изглежда, бяха твърдо решени да продължат с веселбата. След няколко чашки сладка, миришеща на кафе течност и още няколко песни успяха да ни спечелят. Те бяха родени разказвачи и забележителни певци, и се отнасяха с нас сякаш сме техни далечни и доскоро изгубени братовчеди. Останахме будни до среднощ, разменяйки си истории. Момъкът, който имитираше мечката, ни смая с няколко вентрилоквистични трикове, толкова добри, че почти повярвах, че куклите му са живи. Явно си падаше по Ема и направи цялото представление заради нея, като често ѝ се усмихваше, но тя се престори, че не го забелязва, и държеше демонстративно ръката ми. По-късно циганите ни разказаха как през Първата световна война британската армия им реквизирала конете и известно време нямало с какво да теглят фургоните си. Няколко месеца живели в една гора — в същата тази гора, — докато един ден в лагера им нахлули кози с дълги рога. Уж изглеждали диви, ала се хранели от ръка и на някого му хрумнало да впрегне една във фургон. Тези кози се оказали почти толкова силни, колкото и изгубените коне. Така че циганите най-сетне можели отново да поемат на път и до края на войната фургоните им били теглени от тези необичайно силни кози, заради което из Уелс се прочули като Хората с козите. За доказателство те показаха снимка на чичото на Бекир, возещ се на теглена от козел карета. Знаехме, без никой да го казва, че това е било изгубеното стадо чудати кози, за които говореше Адисън. След войната армията върнала конете на циганите и тъй като от козите вече нямало нужда, те се изгубили в гората.
Постепенно огньовете изгаснаха, циганите ни постлаха на тревата и ни изпяха приспивна песен, от която аз се унесох като малко момче. Вентрилоквистът дойде да пожелае лека нощ на Ема. Тя го прогони, но преди това той успя да ѝ пъхне в ръката поздравителна картичка. На гърба имаше адрес в Кардиф, откъдето той прибираше пощата на всеки няколко месеца, когато циганите спираха наблизо. Отпред бе неговата снимка с куклите и кратка бележка, посветена на Ема. Тя ми я показа и се изкиска, но на мен ми стана мъчно за младежа. Вината му бе единствено, че я харесва — също както и аз.
Сгуших се на постелката до Ема, в покрайнините на гората. Тъкмо когато заспивах, чух стъпки в тревата до нас. Отворих очи, но не видях никого. Беше Милърд, върнал се, след като бе разговарял цяла вечер с момчето на водача.
— Иска да дойде с нас — съобщи той.
— Кой? — попита Ема сънено. — Къде?
— Онова момче. С нас.
— А ти какво му каза?
— Казах му, че идеята не е добра. Но не посмях да му откажа.
— Знаеш, че не можем да вземаме никого с нас — изтъкна Ема. — Той ще ни забави.
— Зная, зная — отвърна Милърд. — Но той изчезва много бързо и е изплашен. Скоро ще бъде съвсем невидим и се бои, че някой ден ще изостане от кервана и циганите няма да забележат, след което ще се изгуби в гората и ще стане плячка на вълците и паяците.
Ема изпъшка и се обърна с лице към Милърд. Той нямаше да ни остави да заспим, докато този въпрос не бъде решен.
— Разбирам, че ще е разочарован — въздъхна тя. — Но е невъзможно. Съжалявам, Мил.
— Няма нищо — промърмори унило Милърд. — Ще ида да му съобщя тъжната новина.
Той стана и се отдалечи.
Ема въздъхна и после известно време се въртеше неспокойно.
— Постъпи правилно — прошепнах. — Не е лесно да си някой, когото всички търсят.
Тя не отговори, но се сгуши в гърдите ми. Постепенно двамата се унесохме и шепотът на поклащащите се от вятъра клони, както и равномерното дишане на конете ни помогнаха да заспим.
Беше нощ на неспокоен сън и лоши сънища, прекарах я така, както и предния ден — преследван от глутница кошмарни кучета. На сутринта бях изтощен. Ръцете и краката ми тежаха като че бяха налети с олово, главата ми сякаш бе натъпкана с памук. Може би щях да се чувствам по-добре, ако изобщо не бях спал.
Бекир ни събуди на зазоряване.
— Хайде ставайте, синдригасти! — провикна се той и ни замери с парчета твърд като тухла хляб. — Ще имате достатъчно време да спите, когато умрете!
Инок чукна своето парче в един камък и звукът бе като от дърво.
— Ако закусваме такива неща, скоро ще сме умрели.
Бекир разчорли косата му и се ухили.
— О, я стига. Къде е чудатият ти дух тази сутрин?
— В тоалетната — промърмори Инок и се зави през глава.
Бекир ни даде десет минути да се приготвим за пътуването до града. Държеше на обещанието си и смяташе да ни откара там, преди да потегли първият влак. Станах, намерих кофа с вода, наплисках лице и измих зъби с пръст. О, как ми липсваше четката за зъби. Как тъгувах по конеца за чистене, по дезодоранта с ухание на океански бриз. Какво ли не бих дал сега да се озова в някоя дрогерия на „Първа помощ“.
Бих дал царство за чифт чисти гащи!
Смърдящ на слама, аз захрусках невероятно твърдия хляб, докато циганите и децата им ни гледаха с натъжени лица. Сякаш по някакъв начин се досещаха, че снощното празненство ни е било последното, преди да ни отведат на бесилото. Опитах се да ги поразведря.
