Циганският оркестър подхвана нова песен. Ние ядяхме и танцувахме. Убедих Ема да опише с мен един кръг около огъня и макар че обикновено се стеснявам да танцувам пред хора, този път се отпуснах. Краката ни подскачаха, ръцете ни пляскаха в ритъма на танца и за няколко чудесни минути забравихме кои сме. Успях да забравя дори опасностите и как предния ден за малко да бъдем заловени от гадините и разкъсани от един гладен или как можехме да полетим надолу в планинската пропаст. В този момент бях искрено благодарен на циганите, някаква примитивна част на ума ми се радваше на топлата храна, песните и усмихнатите лица и явно смяташе, че е достатъчно, за да забравя дебнещия мрак, макар и за малко. После песента свърши, ние се върнахме задъхани на местата си и докато постепенно се възцаряваше тишина, настроението се промени. Ема погледна към Бекир и каза:
— Мога ли да ви попитам нещо?
— Разбира се.
— Защо рискувахте живота си заради нас?
Той махна с ръка.
— Вие щяхте да сторите същото.
— Не съм сигурна в това — призна Ема. — Искам само да разбера. Дали го направихте, защото сме чудати?
— Да — отвърна той кратко. Изминаха няколко секунди. Мъжът погледна към дърветата в покрайнините на поляната, към озарените от блясъка на огъня дънери и мрака зад тях. После попита: — Искате ли да се запознаете със сина ми?
— Разбира се — съгласи се Ема.
Тя се изправи, аз и останалите — също.
Бекир вдигна ръка.
— Боя се, че той е доста срамежлив. Само ти — той посочи Ема — и ти — пръстът се завъртя към мен. — И онзи, когото чуваме, но не виждаме.
— Брей — възхити се Милърд. — А си мислех, че оставам незабележим!
Инок се отпусна на възглавницата.
— Защо винаги ме оставят? Да не би да мириша?
Към нашите приятели бързо се приближи циганка с шарена рокля.
— Докато ги няма, ще ви гледам на ръка. — Тя се обърна към Хорас. — Може би някой ден ще изкатериш Килиманджаро! — После погледна Бронуин. — О, май ще се омъжиш за богат хубавец!
Бронуин изпръхтя.
— Любимата ми мечта.
— Госпожо, аз съм този, който познава бъдещето — изпъчи се Хорас. — Нека ви покажа как се прави!
Ние тримата ги оставихме и последвахме Бекир. Приближихме един фургон, който не се отличаваше с нищо, водачът се изкатери по късата стълбичка и почука на вратата.
— Ради? — повика той тихо. — Излез, моля те. Искам да те запозная с едни хора.
Вратата се отвори и навън надзърна жена.
— Изплашен е. Не иска да стане от креслото. — Тя ни огледа внимателно, после разтвори по-широко вратата и ни покани с жест. Качихме се по стълбите и влязохме, привели глави, в тясно, уютно помещение, което, изглежда, бе едновременно дневна, спалня и кухня. Имаше легло под тесния прозорец, маса и стол, малка печка с комин, щръкнал през покрива, и всичко, което е нужно, за да издържиш месеци наред по пътищата.
В единственото кресло седеше момче. Държеше в скута си тромпет. Осъзнах, че го бях видял да свири с циганския оркестър. Явно беше синът на Бекир, а жената, предположих, е негова съпруга.
— Ради, свали си обувките — помоли жената.
Момчето не вдигаше поглед от пода.
— Трябва ли? — попита то.
— Да — кимна Бекир.
Момчето изхлузи едната обувка, после и другата. В началото не бях сигурен какво виждам — нямаше нищо в обувките му. Сякаш нямаше крака. Но все пак го бях видял да протяга ръце към обувките, значи те бяха нахлузени на нещо. Междувременно Бекир го помоли да стане и момчето се надигна неохотно от креслото. Изглеждаше сякаш левитира, краищата на панталоните му се поклащаха пусти на няколко сантиметра над пода.
— Започна да изчезва преди няколко месеца — сподели жената. — Отпърво само пръстите. После петите. А по-нататък целите крака. Нищо от това, което му давах — нито тинктурата, нито тоникът, — имаха някакъв изцеляващ ефект върху него.
Значи все пак имаше крака — но невидими.
— Не знаем какво да правим — призна Бекир. — Мислех си, че ако с вас има знахар…
— Това неговото не се лекува — обади се Милърд и при звука на гласа му откъм пусто пространство момчето подскочи стреснато. — С него сме от един вид. При мен също започна така. Не съм се родил невидим, ставаше малко по малко.
— Кой говори? — попита момчето.
Милърд взе кърпата, оставена на края на леглото, и я уви около лицето си. Под нея се оформи нос, чело и уста.
— Ето ме — рече той и се приближи. — Не се бой.
Пред погледите ни момчето вдигна ръка и докосна бузата на Милърд, после челото и косата — чийто цвят и прическа за мен оставаха загадка, — и дори леко я дръпна, сякаш проверяваше истинска ли е.
— Ти си тук — възкликна то с ококорени от почуда очи. — Наистина си тук!
— И ти ще си тук, дори след като останалото изчезне — каза Милърд. — Ще видиш. Не боли.
Момчето се усмихна и като видя това, жената се подпря отмаляла на Бекир.
— Бог да те благослови — промълви тя с просълзени очи. — Благословен да си.
Милърд се наведе към изчезналите крака на Ради.
— Няма от какво да се боиш, момчето ми. Всъщност, когато привикнеш да си невидим, ще откриеш, че това си има и някои предимства…
И докато ги изброяваше, Бекир се върна при вратата и кимна на Ема и мен.
