— Да ги оставим — предложи той. — Сигурен съм, че има доста неща, за които да си говорят.
Оставихме момчето насаме с Милърд и майка му. Когато се върнахме при лагерния огън, там почти всички, чудати и цигани, се бяха събрали около Хорас. Той стоеше върху повален дънер пред слисаната гадателка, затворил очи, положил едната си ръка на челото ѝ и когато го доближихме, сякаш разказваше сън:
— … а внукът на твоя внук ще управлява огромен кораб, който снове между Земята и Луната като градски автобус, на Луната ще си има къщурка, но ще изостане с плащането на ипотеката и ще му се наложи да вземе заеми, а една от лихварките ще е хубава млада жена, в която ще се влюби, само дето това няма да е като земната любов заради разликата в гравитацията…
Спряхме в края на тълпата.
— Той наистина ли познава? — попитах Ема.
— Може би — отвърна тя. — Но нищо чудно да се майтапи с нея.
— А защо не може да вижда нашето бъдеще, щом вижда нейното?
Ема сви рамене.
— Талантът на Хорас може да е отчайващо безполезен. Когато става дума за непознати, прогнозите му са доста точни, около нас обаче умът му направо блокира. Изглежда, колкото по-емоционално е обвързан с някого, толкова по-малко вижда в бъдещето. Чувствата замъгляват дарбата му.
— Не е ли така с всички нас? — чух глас зад нас и когато се обърнах, видях Инок да стои отзад. — Ема, скъпа, и като стана дума за това, надявам се, че не разсейваш твърде много нашия американец. Трудно е да следиш за близостта на гладни, когато в ухото ти е опрян езикът на млада жена.
— Не плещи гадости! — скастри го Ема.
— Не бих могъл да пренебрегна усещането дори да исках — рекох, ала внезапно бях споходен от смразяващата мисъл, че Инок ревнува.
— Да чуем сега за вашата тайна среща — продължи Инок. — Тези цигани наистина ли ни пазят заради някакъв митичен съюз, за който дори не сме чували?
— Синът на водача е чудат — обясни Ема. — Надяват се, че ние можем да му помогнем.
— Ама че безумие — въздъхна Инок. — Нима заради едно момче за малко да позволят да бъдат разфасовани от онези войници? А говорим за чувства, които замъглят дарбата! Мислех, че смятат да ни държат като роби заради способностите ни или поне да ни продадат на някой цирк — но както винаги съм надценявал хората.
— О, иди да си поиграеш с някое мъртво животно — озъби се Ема.
— Никога няма да разбера деветдесет и девет процента от човечеството — оплака се Инок и се отдалечи, като поклащаше глава.
— Понякога си мисля, че половината от това момче е бездушна машина въздъхна Ема. — Плът отвън и метал отвътре.
Засмях се, ала тайно се зачудих дали Инок не е прав. Постъпката на Бекир наистина граничеше с безумие. От друга страна, ако Бекир е луд, то значи и аз съм такъв. Какво още бях готов да пожертвам заради едно момиче? Въпреки любопитството, въпреки дядо ми, въпреки дълга ни към мис Перигрин, всъщност аз бях тук — сега — по една-единствена причина: защото от деня, в който срещнах Ема, знаех, че искам да съм част от нейния свят. Това не правеше ли и мен безумец? Или сърцето ми бе твърде лесна плячка?
„Сигурно и на мен би ми бил полезен малко метал отвътре“ — рекох си. Ако сърцето ми бе с по-устойчива броня, къде щях да съм сега?
Ясно къде — у дома, погълнат от сивото всекидневие. Ще давя скуката с видеоигри, ще работя на смени за „Първа помощ“. И ще умирам отвътре — ден след ден. От самосъжаление.
„Страхливец. Слабо, жалко хлапе. Щеше да профукаш едничкия си шанс.“
Но не го направих. Протегнах ръце към Ема, рискувайки всичко, и продължавах да го рискувам всеки ден — ала с това се бях озовал в един свят, който дори не бих могъл да си представя; свят, в който хората бяха по-живи от всеки, когото познавах преди, в който вършех неща, за които не съм и мечтал, и оцелявах в ситуации, за които не бих си помислил. И всичко това, защото си позволих да почувствам нещо към едно чудато момиче.
Въпреки всички неприятности и опасности, в които се бяхме забъркали, въпреки неоспоримия факт, че този странен свят бе започнал да се руши в мига, когато го открих за себе си, аз бях искрено радостен, че съм тук. Въпреки всичко този необичаен и чудат живот се оказа нещото, което винаги съм искал. Странно, помислих си, как е възможно да живееш едновременно в мечта и кошмар.
— Какво има? — попита ме Ема. — Защо си се втренчил в мен?
— Исках да ти благодаря.
Тя сбърчи носле, сякаш бях изтърсил нещо смешно.
— За какво да ми благодариш?
— Ти ми даде сила, за която дори не знаех, че притежавам. Направи ме по-добър.
Тя се изчерви.
— Не зная какво да кажа.
Ема, светла душа. Имам нужда от огъня ти — от този вътре в теб.
— Не е необходимо да казваш нищо — рекох. След това ме споходи силното желание да я целуна и аз го направих.
