Мистър Уайт пусна кървавата кърпичка на пода, прибра ножа в канията и се изправи срещу нас. Вече почти не се усмихваше, бе ококорил очи и повдигнал вежди във формата на буквата М.
— Къде е птицата ви? — попита той със спокоен глас. Колкото по-любезен се стараеше да изглежда, толкова повече ме плашеше.
— Тя отлетя — отвърна с огорчение Ема. — Както ви каза и този човек.
Ще ми се да не беше отвръщала. Сега той можеше да я извади от групата и да я подложи на мъчения.
Мистър Уайт пристъпи към нея и каза:
— Крилото ѝ беше повредено. Видели са ви с нея вчера. Не може да е далече оттук. — Той се покашля. — Ще попитам още веднъж.
— Тя умря — обадих се. — Хвърлихме я в реката.
Може би ако се държа достатъчно предизвикателно, ще забрави, че Ема му беше отговорила.
Мистър Уайт въздъхна. Дясната му ръка се плъзна по прибрания в кобура пистолет, задържа се на дръжката на ножа и накрая се спря върху катарамата на колана. Той снижи глас сякаш това, което смяташе да каже, бе предназначено само за моите уши.
— Виждам какъв е проблемът. Вие смятате, че няма да спечелите нищо, ако сте откровени с мен. Че ще ви убием, независимо от това, което ни кажете. Искам обаче да знаете, че случаят не е такъв. За да бъда на свой ред откровен с вас, ще ви кажа едно — не биваше да ни карате да ви гоним. Това беше грешка. Щеше да е много по-лесно, но сега всички са ядосани, защото изгубихте толкова много от нашето време. — Той посочи с пръст войниците. — Тези хора? Те горят от желание да ви го върнат. Аз, от друга страна, мога да погледна на нещата от вашата гледна точка. Разбирам, че ви изглеждаме страшни. Нашата първа среща, на борда на подводницата, бе доста неучтива. Нещо повече, вашите имбрини от години замърсяват умовете ви с погрешна информация за нас. Съвсем естествено е да побегнете. В светлината на казаното аз съм готов да ви направя едно доста разумно предложение. Кажете ни къде е птицата и вместо да ви измъчваме ще ви пратим на едно приятно местенце, където ще се погрижат за вас. Ще ви хранят всеки ден, всеки ще има постеля… и ще бъдете далеч по-свободни, отколкото в онази ваша примка, в която се криете от години.
Мистър Уайт погледна хората си и се разсмя.
— Можете ли да повярвате, че са прекарали, колко — седемдесет години? — на малък остров, преживявайки отново и отново един и същи ден? По-лошо от всеки затвор, за който бих могъл да се сетя. Щеше да е много по-лесно, ако ни бяха сътрудничили! — Той сви рамене и се обърна към нас. — Но така е, като се поддавате на гордостта, продажната гордост. И като си помисля само, че през цялото това време можехме да работим заедно за общото добро!
— Да работим заедно? — изсъска Ема. — Вие ни преследвахте! Пратихте чудовища да ни убият!
„По дяволите — рекох си. — Трябва да мълчиш.“
На лицето на мистър Уайт се изписа тъга.
— Чудовища? — повтори той. — Това е обидно. Говорите за мен, ако не знаете! За мен и за хората ми тук, преди да еволюираме. Но ще се опитам да не приемам лично забележката ви. Пубертетският период е доста неприятен, независимо от расата. — Той плесна неочаквано с ръце и аз подскочих. — А сега, да се захващаме за работа!
Погледът му се плъзна по нас, сякаш търсеше най-слабия. Кой от групата ще се прекърши пръв? Кой ще му каже истината за местонахождението на мис Перигрин?
Мистър Уайт се спря на Хорас. Беше се съвзел от припадъка, но все още лежеше на пода, свит на кълбо и треперещ. Мистър Уайт пристъпи решително към него. Хорас подскочи при шума от стъпките му.
— Стани, момче.
Хорас не помръдна.
— Някой да го вдигне.
Един войник се приближи и го дръпна грубо за ръката.
Хорас застана разтреперан пред мистър Уайт, свел поглед към пода.
— Как се казваш, момче?
— Х-ххорас, сър.
— Добре, Хорас, изглеждаш ми като човек с достатъчно здрав разум. Така че ще ти позволя да избереш.
Хорас повдигна леко глава.
— Да избера…?
Мистър Уайт извади ножа и посочи с острието циганите.
— Кого от тези там да убия пръв. Освен, разбира се, ако не ми кажеш къде е вашата имбрин. Тогава никой няма да умре.
Хорас зажумя, сякаш се опитваше да си представи, че не е тук.
— Или — продължи мистър Уайт — вместо да избираш някого от тях, аз с радост ще избера някого от вас. Кой искаш да бъде?
— Не!
— Хайде, кажи ми! — изкрещя мистър Уайт, разтворил устни в зловеща усмивка.
— Нищо не му казвай, синдригасти! — извика Бекир. Един от войниците го изрита в корема, той изпъшка и млъкна.
Мистър Уайт се пресегна и улови Хорас за брадичката, опитвайки се да го накара да погледне в тези ужасни, слепи очи.
— Ще ми кажеш, нали? Ще ми кажеш и аз няма да ти сторя нищичко.
— Да — отвърна Хорас, все още стиснал очи, все още опитващ се да си представи, че не е тук.
— Да, какво?
Хорас си пое разтреперано дъх.
— Да, ще ви кажа.
— Недей! — извика Ема.
„О, божичко — помислих си. — Той ще я издаде. Толкова е слаб. Трябваше да го оставим в менажерията…“
— Шшшт — просъска мистър Уайт в ухото му. — Не ги слушай. Хайде, синко. Кажи ми къде е птицата.
— Тя е в чекмеджето — отвърна Хорас.
Веждите на мистър Уайт се събраха.
— В чекмеджето? Какво чекмедже?
