— По какво стреляш, дявол те взел? — извика той. — Защо още си тук?
Войникът не помръдна и не отговори. Из полето жужаха насекоми, това бе единственото, което се чуваше.
— Ефрейтор Браун! — кресна мистър Уайт.
Мъжът се обърна бавно и неуверено. Пушката се плъзна от ръцете му и тупна в тревата. Той направи няколко колебливи крачки напред.
Мистър Уайт извади пистолета и го насочи през прозореца към Браун.
— Кажи нещо, проклет да си!
Браун отвори уста и се опита да заговори — но вместо глас от гърлото му излезе звук, който сякаш имитираше звуците в полето наоколо.
Бръмчене на пчели. Стотици, хиляди пчели. А после се появиха и самите пчели — в началото само няколко, които пропълзяха през разтворените му устни. След това сякаш в него взе връх някаква сила, различна от неговата — раменете му се изправиха, гърдите щръкнаха напред, долната му челюст се разтвори и от зейналата му уста бликна толкова гъст поток от пчели, че бяха като твърд предмет — дълъг и дебел маркуч от насекоми, който не спираше да се размотава от гърлото му.
Мистър Уайт се дръпна ужасен от прозореца.
Вън в полето Браун се строполи сред рояк от жилещи насекоми. Докато падаше, зад него се показа друг силует.
Беше момче.
Хю.
Стоеше спокойно и гледаше към прозореца. Насекомите се виеха в широка, вряща сфера около него. Полето гъмжеше от тях — пчели и стършели, оси и търтеи, жилещи неща, чиито имена дори не знаех — и всяко едно, до последното, се подчиняваше на волята му.
Мистър Уайт вдигна пистолета и стреля. Изпразни пълнителя.
Хю падна и изчезна в тревата. Не знаех дали сам е залегнал, или е бил уцелен. Трима войници изтичаха при прозореца и докато Бронуин викаше: „Моля ви, не го убивайте!“, те обсипаха полето с куршуми, ушите ни заглъхнаха от изстрелите.
После в стаята влетяха пчели. Десетина, ядосани и раздразнени, те се нахвърлиха върху войниците.
— Затворете прозореца! — изпищя мистър Уайт и размаха ръце във въздуха.
Един от войниците затръшна прозореца. Всички се заеха да гонят и мачкат пчелите, които бяха проникнали вътре. Докато се занимаваха с това, навън се събраха още — гигантско, пулсиращо одеяло, което закриваше прозореца — бяха толкова много, че когато мистър Уайт и хората му изтребиха тези вътре, те засенчваха напълно слънцето.
Войниците се събраха в средата на стаята — опрели гърбове и с насочени пушки, те приличаха на гигантско бодливо свинче. Беше тъмно и горещо, и зловещото жужене на милиони жилещи насекоми караше стаята да се тресе като в някакъв кошмар.
— Накарай ги да ни оставят на мира! — извика мистър Уайт и в гласа му се долавяше отчаяние и уплаха.
Вероятно се обръщаше към Хю — ако все още бе жив.
— Ще ви направя едно предложение — заговори Бекир и се надигна, като се улови за решетките на прозореца, а едрият му силует се отрази в тъмното стъкло. — Свалете оръжията, инак отварям прозореца.
Мистър Уайт се извъртя към него.
— Дори един циганин не е толкова глупав да го направи.
— Мисля, че ни надценяваш. — Бекир протегна бавно ръка към дръжката.
Войниците вдигнаха оръжия.
— Хайде — подкани ги Бекир. — Стреляйте.
— Недейте, ще строшите стъклото! — извика мистър Уайт. — Хванете го!
Двама войници захвърлиха пушките и се нахвърлиха върху Бекир, но не преди юмрукът му да пробие стъклото.
Прозорецът се строши. В стаята влетяха пчели. Настъпи хаос — писъци, стрелба, бутане, — но едва чувах всичко това над рева на насекомите, които сякаш изпълваха не само ушите ми, но и всяка пора на тялото ми.
Хора се катереха един върху друг, за да излязат. Вдясно от мен Бронуин събори Олив на земята и я прикри с тялото си. Ема извика: „Лягайте!“, и ние всички се хвърлихме долу, докато пчелите се събираха върху откритите части на кожата и косите ни. Чаках да умра, тъй като пчелите покриваха всеки сантиметър от тялото ми и ужилването им щеше да блокира нервната ми система.
Някой изрита вратата и тя се отвори. Нахлу светлина. Десетки обувки затрополиха по дъсчения под.
Настъпи тишина. Бавно отдръпнах ръце.
Пчелите бяха изчезнали. Също и войниците.
После отвън се надигна хор от паникьосани гласове. Скочих и изтичах при разбития прозорец, където вече се бяха скупчили няколко цигани и чудати и надзъртаха навън.
В началото изобщо не виждах войниците — само една гигантска вихреща се маса от насекоми, плътна и непрозрачна, на около петдесетина крачки по пътеката.
Писъците излизаха от вътрешността ѝ.
След това един по един писъците утихнаха. Когато всичко приключи, пчелите започнаха да се отдръпват и разпръскват, разкривайки телата на мистър Уайт и хората му. Те лежаха скупчени в отъпканата трева, мъртви или почти мъртви.
След двайсетина секунди убийците им бяха изчезнали и чудовищното бръмчене утихна, докато се разпръсваха из полето. Постепенно се възцари странно и пасторално спокойствие, сякаш това бе само един обикновен летен ден и не бе се случило нищо необичайно.
Ема преброи на пръсти телата на войниците.
— Шест. Всичките са — рече тя. — Свърши се.
Прегърнах я през рамо, треперещ от благодарност и все още невярващ в късмета ни.
