— Това, в което винаги е била — уточни Хорас.
Гадината разтърси Хорас за брадичката и извика:
— Какво чекмедже?
Хорас понечи да добави нещо, после стисна устни. Преглътна мъчително. Изправи гръб. Отвори очи, погледна с твърд поглед мистър Уайт и рече:
— В чекмеджето, в което майка ти си държи гащите — и се изплю право в лицето на мистър Уайт.
Мистър Уайт удари Хорас по скулата с дръжката на ножа. Олив изкрещя, а ние подскочихме изплашено, когато Хорас се свлече на пода като чувал с картофи и от джоба му се разпиляха билетите за влака.
— Какво е това? — учуди се мистър Уайт и се наведе да погледне.
— Залових ги, когато се опитваха да се качат на влака — докладва войникът, който ни бе довел.
— Защо ми го казваш чак сега?
Войникът трепна.
— Мислех…
— Няма значение — прекъсна го мистър Уайт. — Ще го изпревариш. Тръгвай.
— Сър?
Мистър Уайт погледна билета и после часовника.
— Влакът в осем и трийсет има дълъг престой на Портмадог. Ако си достатъчно бърз, ще е там, като стигнеш. Искам да го претърсиш целия — започни от първа класа.
Войникът козирува и изтича навън.
Мистър Уайт се обърна към другите войници.
— Обискирайте ги — нареди. — Да видим дали не носят и други интересни неща. Ако окажат съпротива, застреляйте ги.
Докато двама войници ни държаха на мушка, трети мина от чудат на чудат и обърна джобовете. В повечето нямаше нищо, освен трохи и мъх, но в джоба на Бронуин войникът откри гребен от слонова кост.
— Моля ви, беше на майка ми! — извика тя, но войникът се разсмя грубо.
— Ако е така, да те беше научила да го използваш, мъжкарано!
Инок имаше малка торбичка с пръст и червеи, която войникът отвори, подуши и захвърли с отвращение. В моя джоб бе само безполезният мобилен телефон. Ема го погледна, когато изтрака на пода, вероятно чудейки се защо ли още го държа. После дойде нейният ред, но тя не смяташе да им позволява. Когато войникът посегна към нея, тя му изръмжа:
— Махни си ръката, инак ще я изгоря!
— Моля те, укроти огъня! — рече той и избухна в смях. — Съжалявам, не можах да се сдържа.
— Не се шегувам — заяви Ема и извади ръце иззад гърба си. Бяха нажежени до червено и дори от няколко крачки усещах топлината, която излъчват.
Войникът отскочи уплашено.
— Докосването ѝ е като характера! — изпъшка той. — Харесва ми тази женичка. Но ако ме изгориш, Кларк ще пръсне мозъка ти по стената отзад.
Войникът, за когото говореше, опря дулото на пушката в челото на Ема. Тя затвори очи, а гърдите ѝ се повдигаха и спускаха учестено. После свали ръце и ги скри зад гърба си. Цялата се тресеше от гняв.
Аз също.
— Внимавай сега — предупреди я войникът. — Без резки движения.
Стиснах юмруци, докато го гледах как плъзга ръце нагоре и надолу по краката ѝ, след това прокарва пръст зад ръба на роклята ѝ, всичко това излишно бавно и придружено с перверзна усмивка. Никога през целия си живот не бях се чувствал толкова безпомощен, дори когато ни заключиха в клетката за животни.
— Тя не носи нищо! — извиках. — Оставете я на мира!
Не ми обърнаха внимание.
— Тази ми харесва — обърна се войникът към мистър Уайт.
— Мисля, че трябва да я задържим за известно време. За… научни изследвания.
Мистър Уайт направи недоволна физиономия.
— Ти си отвратително създание, ефрейтор. Но съм съгласен с теб — тя е невероятна. Бях чувал за теб — каза той на Ема.
— Какво ли не бих дал да мога да правя това, което умееш. Ако знаехме само как да консервираме тези твои ръце…
Мистър Уайт се усмихна странно, преди да се обърне към войника.
— Приключвай — тросна му се. — Нямаме цял ден.
— С удоволствие — отвърна мъжът и се надигна, като прокара ръце по тялото на Ема.
Това, което се случи после, видях като на забавен каданс. Отвратителната твар се готвеше да се наведе и да целуне Ема. Скритите зад гърба ѝ ръце бяха обхванати от пламък. Знаех какво ще последва — в мига, когато устните му я доближат, тя щеше да му изгори лицето — дори ако това означаваше да я застрелят. Беше стигнала точката на кипене.
Аз също.
Напрегнах се, готов за борба. Бях сигурен, че това са последните мигове от живота ни. Но щяхме да ги изживеем по нашите условия — и ако ще умрем, то поне да отнесем със себе си в гроба няколко гадини.
Войникът плъзна ръце около кръста на Ема. Дулото на пушката бе опряно в челото ѝ. Тя сякаш се притискаше в него, предизвиквайки го да я застреля. Зад гърба ѝ по пръстите трепкаха нагорещени до бяло пламъчета.
„Сега или нико…“
После — БУМ — оглушителният екот на изстрел.
Когато зрението ми се възстанови, Ема все още стоеше. Главата ѝ изглеждаше невредима. Пушката, доскоро опряна в нея, сега сочеше надолу, а войникът, който се готвеше да я целуне, се бе обърнал с лице към прозореца.
Изстрелът бе дошъл отвън.
Всяка фибра на тялото ми бе изопната до скъсване.
— Какво беше това? — попита мистър Уайт и изтича при прозореца.
Можех да виждам през стъклото над рамото му. Войникът, когото бе пратил да настигне влака, стоеше насред шубраците с диви цветя. Беше с гръб към нас, вдигнал пушка към полето.
Мистър Уайт се пресегна през решетките на прозореца и го отвори.
