— Кой от вас е ранен? — попита Бронуин, като ни оглеждаше трескаво. Последните няколко минути бяха истинска лудница — безброй пчели, изстрели в мрака. Прегледахме се за рани. Хорас бе замаян, но в съзнание, от скулата му се стичаше тънка струйка кръв. Раната на Бекир от промушването беше дълбока, но щеше да зарасне. Останалите бяхме изплашени, ала невредими — истинско чудо, защото нямахме нито една следа от ужилване.
— Когато счупи прозореца — рекох на Бекир, — откъде знаеше, че пчелите няма да ни нападнат?
— Не знаех — призна той. — За щастие, силата на твоя приятел се оказа достатъчна да ги владее.
Нашият приятел…
Ема внезапно се дръпна от прегръдките ми.
— О, божичко! — извика тя. — Хю!
В хаоса бяхме забравили за него. Вероятно лежеше някъде там, сред високите треви, смъртно ранен или вече мъртъв. Но тъкмо когато се готвехме да изтичаме и да го потърсим, той се появи на прага — с парцаливи дрехи и зеленикави петна от тревата, ала ухилен.
— Хю! — проплака Олив и се втурна към него. — Ти си жив!
— Жив съм — отвърна той възторжено. — Всички ли сте здрави?
— Да — благодарение на теб! — рече Бронуин. — Три пъти ура за Хю!
— Хю, ти си нашият спасител! — извика Хорас.
— Никъде не съм по-опасен, отколкото в поле с диви цветя — обяви Хю, наслаждавайки се на всеобщото внимание.
— Съжалявам за всички моменти, в които съм се надсмивал над способностите ти — призна Инок. — Май не се оказаха безполезни.
— И освен това — добави Милърд — бих искал да поздравя Хю за точния подбор на момента. Наистина, ако беше дошъл няколко секунди по-късно…
Хю обясни как е избегнал пленяването на перона, като се шмугнал между влака и платформата — точно както си бях помислил. Изпратил една от пчелите си да ни шпионира, което му позволило да ни следва на безопасно разстояние.
— Всичко бе само въпрос на намиране на подходящия момент за удар — обяви той гордо, сякаш победата е била предрешена в момента, когато е решил да ни спаси.
— Ами ако случайно не се бе натъкнал на поле, гъмжащо от пчели? — попита Инок.
Хю бръкна в джоба си, извади някакъв предмет и ни го показа: беше едно от чудатите яйца.
— Резервният план — обясни той.
Бекир приближи, накуцвайки, Хю и му стисна ръката.
— Млади човече — рече той, — дължим ти живота си.
— А какво стана с твоето чудато момче? — попита го Милърд.
— Слава на Бога, успя да избяга с двама от хората ми. Днес изгубихме три чудесни животни, но не и хора. — Бекир се поклони на Хю и за момент си помислих, че се готви да му целуне ръка. — Трябва да ни позволиш да ти се отплатим!
Хю се изчерви.
— Няма нужда, уверявам ви…
— Нито пък имаме време — добави Ема и побутна Хю към вратата. — Чака ни влак за хващане!
Тези от нас, които бяха забравили, че мис Перигрин е изчезнала, пребледняха.
— Ще вземем техния джип — каза Милърд. — Ако имаме късмет — и ако гадината не грешеше, — ще успеем да застигнем влака на спирката в Портмадог.
— Зная пряк път — обяви Бекир и начерта схема в пръста с върха на обувката си.
Благодарихме на циганите. Казах на Бекир, че съжалявам за нещастията, които го споходиха покрай нас, но той се разсмя гръмогласно и ни махна да вървим.
— Дано се срещнем пак, синдригасти — извика. — Сигурен съм, че ще стане!
Натикахме се в джипа на гадините, осем деца, натъпкани като сардини в каросерия, предназначена за трима. Тъй като аз бях единственият, който бе карал кола, седнах на кормилото. Изгубих доста време, докато разбера как се пали проклетото нещо — нямаше ключ, а бутон на пода, — а после трябваше да разуча скоростите, бях карал кола с ръчни скорости само няколко пъти и винаги с помощта на баща ми, седнал на мястото до шофьора. Въпреки това след около две минути вече подскачахме, макар и все още неуверено, по пътя.
Натиснах педала за газта до долу и подкарах с максималната скорост, на която бе способен претовареният джип, докато Милърд крещеше указания, а останалите се държаха един за друг, сякаш от това им зависеше животът. След около двайсетина минути стигнахме град Портмадог и чухме свирката на влака, докато се носехме по главната улица. Заковахме със скърцане на спирачки пред гарата и аз изскочих пръв. Дори не си направих труда да гася мотора. Носейки се по перона като гепарди, гонещи газела, ние успяхме да скочим на площадката на последния вагон тъкмо когато влакът напускаше гарата.
Останахме там, запъхтени и превити от изтощение, а стъписаните пътници се правеха, че не ни виждат. Плувнали в пот, изцапани, с разпокъсани дрехи — бяхме страхотна гледка.
— Успяхме — избъбри задъхано Ема. — Не мога да повярвам, че успяхме.
— Аз пък не мога да повярвам, че карах кола с ръчни скорости — добавих.
Появи се кондукторът.
— Върнахте се — рече той с въздишка. — Предполагам, че билетите все още са у вас?
Хорас ги извади от джоба.
— Вашите места са нататък — посочи кондукторът.
— А сандъкът? — попита изплашено Бронуин и се вкопчи в ръката на кондуктора. — И той ли е там?
Кондукторът освободи ръката си.
— Мислех да го предам на изгубени вещи. Но е толкова тежък, че не можах да го поместя и сантиметър.
