— Сушата. Видях я, когато бях на горния край на въжето. — После ни обясни, че когато се издигнала над мъглата, за кратко мярнала голямата земя.
— Никаква полза няма от това — изсумтя Инок. — Трябва да сме се завъртели в кръг поне десетина пъти, откакто те открихме да висиш там горе.
— Ами тогава ме пуснете пак горе.
— Сигурна ли си? — попита я Ема. — Опасно е. Ами ако те подхване някой силен повей и въжето се скъса?
Лицето на Олив бе като излято от стомана.
— Пуснете ме горе — повтори тя.
— Когато стане такава, по-добре да не спориш нея — изтъкна Ема. — Дай въжето, Бронуин.
— Ти си най-храброто момиченце, което съм познавала някога — каза Бронуин и се захвана за работа. Тя извади котвата от водата и я сложи на дъното на лодката. С допълнителната дължина на въжето, която получихме, ние завързахме двете лодки, за да не могат да се разделят отново, след това оставихме Олив да се извиси през мъглата към скритото над нея небе.
За кратък миг всички ние втренчихме погледи в изчезващото в облаците въже, извили глави назад, сякаш чакахме някакъв знак свише.
Пръв Инок наруши тишината.
— Е? — попита нетърпеливо той.
— Виждам я! — дойде отговорът, по-скоро птичи крясък над шума на вълните. — Право напред!
— И това ми стига! — рече Бронуин и докато ние останалите се държахме за стомасите, превити безпомощно на седалките, тя се прехвърли в предната лодка и започна да гребе, насочвана от тъничкия гласец на Олив, един невидим ангел в небето.
— Наляво… още малко… не чак толкова!
Ето по какъв начин ние се отправихме бавно към сушата, а мъглата продължаваше да ни преследва и дългите ѝ мътновати повлекла сякаш се опитваха да ни върнат обратно.
Като че самият остров не искаше да ни пуска.
Нашите свързани лодки спряха със стържене на скалистите плитчини. Излязохме на брега тъкмо когато слънцето започна да потъмнява зад полетата от сивкави облаци, вероятно около час преди да се мръкне съвсем. Намирахме се в плитко каменно ждрело, покрито с мокри водорасли, но дори тази гледка ми се стори необичайно красива, по-хубава от снежнобелите пясъци, с каквито примамваха от плакатите туристическите агенции у дома. Тя означаваше, че сме успели. Не зная какви мисли минаваха през главите на другите, повечето от тях не бяха напускали през целия си живот Кеърнхолм и сега се оглеждаха с почуда, все още неспособни да повярват, че са живи, и питащи се за какво им е всичко това.
Отдалечихме се от лодките с несигурни, подгъващи се крака. Фиона изсипа в устата си шепа дребни камъчета и ги завъртя с език, сякаш се нуждаеше от всичките си пет сетива, за да се убеди, че не сънува — точно така се чувствах и аз, когато за пръв път узнах за примката на мис Перигрин. Никога дотогава през целия си живот не бях проявявал подобно недоверие към това, което виждат очите ми. Бронуин изстена и седна на земята, изтощена до смърт. Другите веднага я наобиколиха и обсипаха с благодарности за всичко, което бе направила, но думите им звучаха нелепо, дължахме ѝ толкова много, че едно простичко „благодаря ти“ бе твърде незначително. Тя се опита да ни отпрати с ръкомахане, макар че бе твърде уморена дори да вдигне ръце. Междувременно Ема и момчетата навиха въжето и смъкнаха Олив от небето.
— Цялата си посиняла! — възкликна Ема, когато Олив се появи от мъглата, веднага скочи и придърпа момиченцето в обятията си. Олив бе вир-вода, вкочанена от студ и зъбите ѝ тракаха. Нямахме одеяла, нито дори сухи дрехи, за да я преоблечем, и затова Ема прокара винаги горещите си ръце по тялото ѝ, докато треперенето престана, а после прати Фиона и Хорас да съберат изхвърлени на брега дървета, за да запали огън. Докато ги чакахме да се върнат, ние се скупчихме около лодките, за да установим какво сме изгубили в морето. Равносметката бе мрачна. Почти всичко, което бяхме взели със себе си, сега се въргаляше на морското дъно.
Само с дрехите на гърбовете си, малко количество храна в ръждясали консерви и масивния пътнически сандък на Бронуин, който се оказа не само неразрушим, но и непотопяем — и толкова абсурдно тежък, че единствено собственичката му бе в състояние да го носи. Разкопчахме металните му ключалки нетърпеливи да открием нещо полезно или, още по-добре — ставащо за ядене, но вътре имаше само трите тома на „Приказки за необикновеното“ с издути от водата страници, както и елегантна кърпа за баня с бродирани в единия ѝ край инициали АЛП — инициалите на мис Перигрин.
— О, слава на небесата! Някой се е сетил за хавлията — прихна Инок. — Спасени сме.
Всичко останало бе изгубено, включително двете ни карти — малката, която Ема бе ползвала, за да ни насочва през протока, и големият атлас с кожени корици, безценно притежание на Милърд, наричан „Атлас на дните“. Когато Милърд осъзна, че го е изгубил, започна да диша на пресекулки.
— Това беше едно от петте оцелели копия! — застена той. — Такова нещо няма цена! Да не говорим, че вътре се съдържаха мои лични бележки и коментари, датиращи от много години назад!
