— Поне все още разполагаме с „Приказки за необикновеното“ — рече Клеър, докато изцеждаше морска вода от русите си къдрици. — Не бих могла да заспя, без да чуя някоя от тях.
— Какъв смисъл от приказки, ако не можем да намерим пътя? — изохка Милърд.
„Пътят накъде?“ — попитах се мислено. Хрумна ми, че в трескавата суматоха при напускането на острова бях чул децата да говорят за прехвърляне на голямата земя, но не и какво ще стане след това, сякаш идеята да оцелеят в пътешествието с тези малки лодки бе толкова налудничава, толкова комично оптимистична, че планирането на по-нататъшните събития би било само загуба на време. Както често ставаше, потърсих успокоение в лицето на Ема. Тя гледаше мрачно към брега. Отвъд камъните започваха ниски дюни, над които се поклащаше жилава трева. По-нататък се издигаше гората — на пръв поглед непреодолима бариера от зеленина, която се простираше в двете посоки докъдето ни стигаха погледите. Ема, ориентирайки се по сега изгубената карта, се бе надявала да стигнем до някакъв пристанищен град, но след като върху ни се стовари бурята, добирането до сушата остана едничката ни цел. Нямаше начин да определим колко сме се отдалечили от търсения град. Не се виждаха никакви пътища, нито пътни знаци или дори човешки следи. Само пустош.
Разбира се, в действителност ние не се нуждаехме от карта, пътни знаци или каквото да било друго. Имахме нужда само от мис Перигрин — здрава и цяла-целеничка, — от онази мис Перигрин, която щеше да знае къде трябва да отидем и как да стигнем без премеждия до там. Тази, с която разполагахме сега, куцукаше след нас, щадейки прекършеното си крило, което тревожно наподобяваше буквата V. Нямаше съмнение, е децата изпитваха болка всеки път, когато я погледнеха. Тя трябваше да е тяхната майка, тяхната закрилница. Тя бе кралица на малкия им остров, но сега не можеше да говори, нито да връзва примки във времето, не можеше дори да лети. Поглеждаха я, смръщваха болезнено лица и отместваха очи.
Мис Перигрин не откъсваше поглед от стоманеносивото море. Черни и втренчени очи, които излъчваха неутешима мъка.
Сякаш казваха: аз ви провалих.
Хорас и Фиона подтичваха към нас по каменистия пясък, вятърът пилееше чорлавата коса на Фиона сякаш бе някакъв буреносен облак, а Хорас подскачаше, притиснал с две ръце шапката към главата си. По някакъв начин бе успял да я запази в бурното море, но сега тя се бе килнала на една страна като огъната водосточна тръба. Ала въпреки това не желаеше да се разделя с нея, тя била едничкото — каза той, — което си пасвало с калния му фланелен ръчно шит костюм.
Ръцете им бяха празни.
— Никъде няма дърва! — съобщи Хорас, когато ни наближиха.
— А търсихте ли в гората? — попита Ема и посочи тъмнеещите дървета зад дюните.
— Там е страшно — отвърна Хорас. — Чухме бухал.
— И откога се страхувате от птици?
Хорас сви рамене и заби поглед в пясъка. После Фиона го сръчка и той се сепна, после каза:
— Намерихме обаче нещо друго.
— Заслон? — попита Ема.
— Път? — предположи Милърд.
— Патица, която да сготвим за вечеря? — допусна Клеър.
— Не — каза Хорас. — Балони.
Настъпи кратка, озадачена тишина.
— Какво искаш да кажеш с това — балони? — учуди се Ема.
— Големи, в небето, с хора вътре.
Лицето на Ема помръкна.
— Покажи ни.
Последвахме ги в посоката, от която бяха дошли, поехме по извивката на брега и изкачихме невисок хълм по-нататък. Чудех се как ли сме могли да не забележим нещо толкова очевидно като балони с горещ въздух, докато не прехвърлихме хълма и не ги видях — това не бяха големи, разноцветни сърцевидни обекти, каквито ще срещнеш по страниците на календарите и мотивационните плакати (небето е нашата граница!), а чифт миниатюрни цепелини, черни яйцевидни чували с газ, с окачени отдолу метални скелета, всяко едно съдържащо самотен пилот. Устройствата бяха малки и летяха ниско, накланяха се напред-назад в лъкатушещ път, а шумът от прибоя бе заглушил напълно техните пропелери. Ема ни посочи високата трева и там залегнахме, за да не бъдем забелязани.
— Това са ловци на подводници — отговори Инок на въпроса, преди някой от нас да го е задал. Милърд може да беше специалист, когато опираше до карти и книги, но Инок бе експертът по военно дело. — Най-добрият начин да се засекат вражески подводници е от небето — обясни той.
— Тогава защо летят толкова ниско над земята? — попитах. — И защо не са навътре в морето?
— Виж, това не зная.
— А не мислиш ли, че биха могли да търсят… нас? — подхвърли Хорас.
— Ако имаш предвид, че може да са гадини — рече Хю, — не ставай глупав. Гадините са с немците. Те са на немската подводница.
— Гадините ще се съюзят с всеки, от когото могат да извлекат полза — намеси се Милърд. — Няма никаква причина да смятаме, че не са проникнали в организации и от двете страни на фронта.
Не можех да откъсна поглед от странните съоръжения в небето. Изглеждаха толкова неестествено, като механични насекоми, носещи в утробата си прекомерно раздути яйца.
