— Не виждам нищо толкова забавно в този твой Лондон — нацупи се Олив. — Мръсен е и мирише, и е пълен със зли, лоши хора, които разплакват децата, и аз го мразя! — Тя смръщи лице и добави: — Даже аз станах една мърморана! — което ни накара отново да избухнем в смях.
— Онези хора на гарата бяха наистина много зли — съгласи се Милърд. — Но си получиха заслуженото! Никога няма да забравя лицето на оногова, дето Бронуин го натика в телефонната кабина.
— Или на ужасната жена, когато пчелата я ужили по задника! — закима Инок. — Бих дал всичките си джобни, за да го видя отново.
Погледнах към Хю, очаквайки и той да се включи, но видях, че стои с гръб към нас и раменете му се тресат.
— Хю! — повиках го. — Добре ли си?
Той се отдръпна.
— Никой не дава пукнат грош — изхленчи. — Не се интересувате от стария Хю, той е тук само за да ви спасява задниците, без да получи и една думичка за благодарност!
Засрамени, ние всички го наобиколихме с извинения и благодарности.
— Прощавай, Хю.
— Благодаря отново, Хю.
— Хю, ти си нашият храбрец.
Той се обърна към нас.
— Те ми бяха приятели.
— Още сме! — възрази Олив.
— Не вие — моите пчели! Могат да жилят само по веднъж, а след това гасят лампите и поемат към великия кошер на небето. Сега ми остана само Хенри и дори той не може да лети, защото му е скъсано едното крилце. — Той протегна ръка, разтвори бавно пръсти и там, на дланта му, лежеше Хенри и ни махаше с единственото си крилце.
— Хайде, приятелче — прошепна му Хю. — Време е да се прибираш у дома. — Той изплези език, положи пчелата върху него и затвори уста.
Инок го потупа по рамото.
— Бих им върнал живота, но не съм сигурен дали ще се получи при толкова дребни същества.
— Все пак благодаря — кимна Хю, покашля се и изтри с ръкав бузи, сякаш бе засрамен от сълзите си.
— Ще ти намерим още веднага щом оправим мис Перигрин — обеща Бронуин.
— Като стана дума за това — обърна се Инок към Ема, — успяхте ли да намерите някоя имбрин по телефона?
— Нито една — поклати глава Ема и седна на преобърната кофа, отпуснала рамене. — Надявах се поне този път да ни потръгне. Но не би.
— В такъв случай май кучето е било право — обади се Хорас. — Великите лондонски примки са станали жертва на враговете ни. — Той наведе мрачно глава. — Случило се е най-лошото. Всички имбрини са били отвлечени.
Ние сведохме глави и веселото ни настроение се изпари в миг.
— В такъв случай — поде Инок — Милърд е най-добре да ни разкаже всичко, което му е известно за наказателните примки. Ако там държат имбрините, ще трябва да организираме спасителна експедиция.
— Не — размаха ръце Милърд. — Не, не, не.
— Какво значи това „не“? — попита Ема.
Милърд издаде странен звук, сякаш се задушаваше, и после задиша учестено.
— Искам… да кажа… не мога…
— Какво му става? — учуди се Бронуин. — Мил, какво има?
— Най-добре ни обясни още сега какво искаш да кажеш с това „не“ — произнесе заплашително Ема.
— Защото ще умрем, ето защо! — провикна се Милърд, възвърнал гласа си.
— Но когато бяхме в менажерията, от устата ти звучеше толкова лесно! — намесих се аз. — Почти сякаш ще влезем с валс в някоя от тези примки…
Милърд продължаваше да диша шумно и изглеждаше на ръба на истерията — и това ме изплаши. Бронуин намери една смачкана хартиена торба и му каза да диша в нея. Когато се повъзстанови, той заговори.
— Влизането наистина е лесно. — Говореше бавно, като се стараеше да диша равномерно. — Излизането — ей там е трудното. Излизането жив, исках да кажа. Наказателните примки са точно каквито твърдеше кучето, дори повече. Реки от огън… кръвожадни викинги… чума и мор, толкова гъсти, че не можеш да дишаш… и примесени с всичко това, като някаква дяволска абракадабра, само светата птица знае колко гадини и гладни!
— Ама това е невероятно! — възкликна Хорас и вдигна ръце. — Можеше да ни го кажеш по-рано — например още докато бяхме в менажерията и подготвяхме пътуването си!
— Щеше ли да има разлика, Хорас? — Той пое няколко пъти дъх от торбата. — Ако те бях изплашил тогава, щеше ли да оставиш мис Перигрин да изгуби човешката си същност?
— Разбира се, че не — отвърна Хорас. — Но трябваше да ни кажеш истината.
Милърд пусна торбата. Силата му се възвръщаше, а с нея и убедителността.
— Признавам, че поскрих малко от истинските опасности на наказателните примки. Но никога не съм мислел, че ще трябва да влезем в тях. Въпреки всички прокобни изказвания на кучето за Лондон бях сигурен, че ще открием поне една ненападната примка и с невредима имбрин в нея. И доколкото ни е известно, все още бихме могли! Откъде да сме сигурни, че са отвлекли всичките? Виждали ли сме ги със собствените си очи да го правят? Ами ако телефоните на имбрините просто са… разкачени?
— Всичките? — попита намусено Инок.
Дори неизменната оптимистка Олив поклати глава, чула това.
— Тогава какво предлагаш, Милърд? — попита Ема. — Да обиколим лондонските примки с надеждата да открием някого у дома? И какви са шансовете според теб тези, дето ни издирват, да са ги оставили без надзор?
