— Мисля, че ще имаме по-големи шансове да преживеем нощта, ако я прекараме в игра на руска рулетка — рече Инок.
— Това, което казвам — оправда се Милърд, — е, че нямаме доказателство…
— Какви доказателства още ти трябват? — попита Ема. — Локви кръв? Купчина оскубана имбринска перушина? Мис Авъсет ни каза, че нападенията над примки са започнали още преди седмици. Мис Рен е била почти сигурна, че всички лондонски имбрини са били отвлечени — нима ти знаеш повече от мис Рен, която е имбрин? И стигаме до момента, когато нито един телефон на примка не отговаря. Така че, кажи ми, защо ходенето от примка на примка ще е нещо по-различно от самоубийствено опасна загуба на време?
— Чакай малко — това е! — възкликна Милърд. — Какво ще кажеш за мис Рен?
— Какво за нея? — попита Ема.
— Не помниш ли думите на кучето? Мис Рен е пристигнала в Лондон преди няколко дни, когато чула, че сестра ѝ е била отвлечена.
— Е?
— Ами ако е още тук?
— Тогава вероятно вече е в плен! — извика Инок.
— Ами ако не е? — В гласа на Милърд се долавяше надежда. — Тя би могла да помогне на мис Перигрин — а след това няма да ни се налага дори да доближаваме наказателните примки!
— И как предлагаш да я открием? — попита с изтънял от раздразнение глас Инок. — Да викаме името ѝ от покривите? Това не е Кеърнхолм, в този град живеят милиони!
— Гълъбите ѝ — рече Милърд.
— Я повтори?
— Чудатите гълъби на мис Рен са ѝ казали къде са отвели пленените имбрини. Щом те знаят къде са другите имбрини, би трябвало да знаят и къде е мис Рен. В края на краищата те са нейни.
— Ха! — възкликна Инок. — Ако в този град има нещо в по-голямо изобилие от невзрачни женици на средна възраст, това са ятата гълъби. Нима искаш да претърсим целия град заради едно специално ято?
— Изглежда ми малко налудничаво — съгласи се Ема. — Съжалявам, Мил, не виждам как може да стане.
— Значи имате късмет, че прекарах времето си във влака да изучавам „Приказките“ вместо да дърдоря глупости. Някой да ми подаде книгата!
Бронуин извади книгата от сандъка и му я връчи. Милърд я разтвори и запрелиства страниците.
— Вътре има много отговори, само трябва да се намерят — рече той, — стига да знаете къде да ги търсите. — Той спря на една страница и забоде пръст в нея. — Аха! — зарадва се и обърна бавно книгата да им покаже какво е открил.
Заглавието гласеше „Гълъбите на «Свети Павел»“.
— Господ да ме поживи! — възкликна Бронуин. — Възможно ли е това да са същите гълъби, за които говорим?
— Ако за тях е писано в „Приказките“, почти сигурно е, че са чудати гълъби — подчерта Милърд. — А колко ята от чудати гълъби може да има?
Олив плесна с ръчички и извика:
— Милърд, ти си гений!
— Благодаря ти, да, зная.
— Чакайте, обърках се — рекох. — Какво е „Свети Павел“?
— Дори аз зная отговора — рече Олив. — Катедралата! — Тя изтича до входа на уличката и посочи грамадния купол, издигащ се в далечината.
— Това е най-голямата и най-величествената катедрала в Лондон — обясни Милърд, — и ако интуицията не ме мами, трябва да е мястото, където гнездят гълъбите на мис Рен.
— Да се надяваме, че са си у дома — подхвърли Ема. — И че ще ни донесат добри новини. Защото напоследък е голяма суша.
Докато се лутахме из лабиринта от тесни улички, водещи към катедралата, сред групата ни се бе възцарило мрачно мълчание. Никой не смееше да го наруши и единственият звук бе трополенето на обувките ни по паветата и шумовете на града: самолети, неизменният тътнеж на трафика, сирени, които разцепваха въздуха наоколо.
Колкото повече се отдалечавахме от гарата, на толкова повече свидетелства за бомбардировки се натъквахме. Фасади на сгради, олюпени от шрапнели. Разбити прозорци. Улици, които блестят с отраженията на натрошени стъкла. Небето бе изпълнено със сребристи балони, закотвени с дълги въжета за земята.
— Това са баражни балони — обясни Ема, когато ме видя да въртя глава. — Ако немските бомбардировачи се оплетат във въжетата им, ще паднат долу.
А след това се натъкнахме на сцена на разрушение и спряхме, зяпнали с уста — не от някакъв пристъп на воайорство, а защото умовете ни не бяха в състояние да възприемат картината. Огромен бомбен кратер изпълваше цялата ширина на улицата, като гигантска уста с нащърбени павета за зъби. В единия край взривът бе отнесъл предната стена на сграда, но бе оставил непокътнато почти всичко вътре. Приличаше на къща за кукли с отворени към улицата стаи — столовата с маса, подредена за вечеря, семейни снимки, килнати от взривната вълна, но все още по стените, руло тоалетна хартия, развито и поклащащо се на вятъра като дълго бяло знаме.
— Да не са забравили да я достроят? — попита Олив.
— Не, глупаче — отвърна Инок. — Ударена е от бомба.
В началото Олив изглеждаше сякаш ще се разплаче, но после лицето ѝ придоби суров изглед, тя размаха юмруче към небето и извика:
— Гаден Хитлер! Спри тази ужасна война и се разкарай някъде!
Бронуин я потупа по ръката.
— Шшшт. Може да те чуе, мъниче.
— Не е честно — тросна се Олив. — Уморих се от самолети, бомби и от тази война!
— Всички сме уморени — рече ѝ Инок. — Дори аз.
