Изведнъж чухме писъка на Хорас и когато се обърнахме, видяхме го да сочи нещо на пътя. Изтичах да видя какво е и спрях, вцепенен, умът ми изкрещя „Бягай!“, ала краката ми отказваха да се подчинят.
Беше пирамида от глави, обгорени и смачкани, със зейнали усти, слепнали клепачи, разтопени и сраснали се в ямата като някаква ужасна глава на хидра. Ема се изправи до мен, погледна ги, извика и се обърна, Бронуин ни доближи, надзърна и започна да охка, накрая се приближи и Инок, който не изглеждаше ни най-малко смутен, а побутна спокойно с крак една от главите и ни обясни, че това са само восъчни манекени, изпопадали от витрината на разбития от бомба магазин за перуки. Всички се почувствахме неловко, но не бяхме по-малко изплашени, защото, макар главите да не бяха истински, те олицетворяваха нещо, което се криеше под отломките около нас.
Продължихме нататък. Стараех се да гледам в земята, но нямаше как да се изолирам от страшните сцени, покрай които минавахме. Обгорени руини, бълващи дим, самотен пожарникар, пратен да гаси огъня, с изцапано от сажди унило лице и насочен маркуч. Стоеше там като някакъв самотен войн, чиято задача бе да не изпуска из очи пожара.
Бебе в проходилка, ревящо, зарязано насред улицата.
Бронуин се намръщи, преизпълнена със състрадание.
— Не може ли да им помогнем с нещо?
— Едва ли ще има значение — отвърна Милърд. — Тези хора принадлежат на миналото, а то не може да се променя.
Бронуин кимна тъжно. Знаеше, че е така, но имаше нужда да ѝ го кажат. Ние едва присъствахме тук, безплодни като призраци.
Вдигна се облак прах и закри нашия пожарникар и ревящото дете. Продължихме нататък, задавени от носените от вятъра пепелища, с покрити с бетонен прах дрехи и побелели като сняг лица.
Вървяхме покрай разрушените къщи толкова бързо, колкото можехме, после спряхме стъписани, когато улицата внезапно отново се изпълни с живот. Само на няколко пресечки от ада хората отиваха на работа, крачеха по тротоарите, излизаха и влизаха в сгради с електричество, прозорци и врати. Свихме зад ъгъла и пред нас се извиси куполът на катедралата, горда и величествена въпреки обгорените петна по камъните и няколкото съборени арки. Също като духа на този град, на катедралата щяха да са ѝ нужни повече от няколко бомби, за да бъде съборена.
Ловът ни започна на един площад близко до катедралата, където възрастни хора, насядали по пейки, хранеха гълъби. В началото настъпи суматоха — ние се втурнахме, изплашихме гълъбите и те се разлетяха с пърхане. Старците започнаха да протестират и ние се дръпнахме в очакване птиците да се завърнат. Така и стана не след дълго, тъй като гълъбите не са най-умните животни на тази планета. При втория си опит излизахме поединично от скривалището си, разхождахме се нехайно из площада и после се втурвахме да сграбчим някоя птица. Мислех, че Олив, която е дребна и чевръста, или Хю, с неговата необичайна връзка с крилати същества, може да постигнат известен успех, но и двамата бяха надиграни. Милърд също не можа да се похвали със сполука, а птиците дори не можеха да го видят. По времето, когато дойде моят ред, на гълъбите вероятно им бе омръзнало да им досаждаме, защото веднага щом излязох на открито, те се вдигнаха във въздуха и ме посипаха с такъв бомбен заряд от курешки, че се наложи да избягам при фонтана, за да измия оцапаната си глава.
В края на краищата Хорас успя да улови един. Той приседна до старците и започна да ръси семена, докато птиците го наобиколиха. Сетне, навеждайки се бавно напред, протегна ръка и придавайки си небрежен вид, улови един гълъб за краката.
— Пипнах те! — извика той.
Птицата размаха крила и се опита да се измъкне, но Хорас я държеше здраво.
После я донесе при нас.
— По какво ще познаем дали е чудата? — попита, докато я обръщаше, за да ѝ огледа коремчето, сякаш очакваше да открие там табелка.
— Ще я покажем на мис Перигрин — рече Ема. — Тя ще знае.
И така ние отворихме сандъка на Бронуин, пъхнахме гълъба при мис Перигрин и го хлопнахме обратно. Гълъбът пищеше сякаш го разкъсват жив.
Неволно трепнах и извиках:
— По-внимателно, мис П!
Когато отново отворихме капака, във въздуха излетяха няколко пера, но от гълъба нямаше и следа.
— О, не, тя го е изяла! — проплака Бронуин.
— Не, не е — възрази Ема. — Погледнете под нея!
Мис Перигрин се надигна и пристъпи встрани, и гълъбът наистина се оказа под нея — жив, макар и замаян.
— Е? — попита Инок. — Този от гълъбите на мис Рен ли е?
Мис Перигрин сръчка птицата с клюн и гълъбът отлетя. След това тя изскочи от сандъка, закуцука из площада и с един остър писък разгони останалите гълъби. Посланието ѝ беше ясно — не само гълъбът на Хорас не е чудат, но никой от останалите не принадлежи към тази категория. Налагаше се да продължим издирването.
Мис Перигрин изтърча при катедралата и размаха нетърпеливо крило. Застигнахме я на стъпалата. Сградата се извисяваше над нас със своите камбанарии, досущ стражи край гигантския купол. Армия от измазани със сажди ангели ни разглеждаше от мраморните барелефи.
