— И как ще претърсим едно толкова голямо място? — зачудих се на глас.
— Стая по стая — отвърна Ема.
При вратата ни спря странен звук. Приличаше на сирена на пожарна кола — вой, който се издигаше и снижаваше с бавна амплитуда. Но през 1940-а не е имало сирени на колите.
Беше сирена за въздушно нападение.
Хорас се присви.
— Немците идват! — извика той. — Смърт от небето!
— Не знаем какво означава това — възрази Ема. — Може да е фалшива тревога или проверка.
Ала улиците и площадът опустяваха бързо, старците сгъваха вестниците и напускаха местата си по пейките.
— Те явно не мислят, че е учебна тревога — изтъкна Хорас.
— И откога се страхуваме от няколко бомби? — попита Инок. — Стига си дрънкал!
— Трябва ли да ти напомня — каза Милърд, — че това не са бомби като онези, с които сме свикнали. За разлика от бомбите, които падаха над Кеърнхолм, ние не знаем къде ще попаднат тези!
— Още една причина час по-скоро да намерим това, заради което сме тук! — заяви Ема и ни поведе вътре.
Отвътре катедралата бе не по-малко внушителна — колкото и да бе невероятно, изглеждаше дори по-голяма, отколкото отвън — и макар пострадала, няколко храбри вярващи бяха коленичили и се молеха беззвучно. Олтарът бе заровен под купчина отломки. Там, където бомбата бе пробила покрива, сноп светлина падаше над широките греди. Самотен войник седеше на съборена колона, загледан в небето през разрушения покрив.
Навлязохме вътре, вдигнали глави, а под краката ни хрущяха натрошени плочи.
— Нищо не виждам — оплака се Хорас. — Тук има достатъчно скривалища за хиляди гълъби!
— Не гледай — посъветва го Хю. — Слушай.
Спряхме и наострихме слух в очакване да чуем характерното гукане на гълъби. Но ни заливаше само неспирният вой на сирените, а зад него серия от приглушени тътени, като приближаващи се гръмотевици. Повтарях си, че трябва да запазя спокойствие, но сърцето ми туптеше като барабан.
Някъде се сипеха бомби.
— Трябва да се махаме — извиках, завладян от паника. — Сигурно наблизо има бомбоубежище. Да се скрием на безопасно място.
— Ама ние сме съвсем близо! — възрази Бронуин. — Не може да се откажем сега!
Чу се нов трясък, този път по-близо и сега вече и другите започнаха да проявяват нервност.
— Може би Джейкъб е прав — рече Хорас. — Да идем да потърсим убежище, докато отмине бомбардировката. После ще продължим с издирването.
— Никъде няма да сме в пълна безопасност — вдигна вежди Инок. — Тези бомби могат да проникнат и в най-дълбокото бомбоубежище.
— Не могат да проникнат в примка — възрази Ема. — И ако в приказката се споменава тази катедрала, значи наблизо трябва да има и вход за примка.
— Може би — поклати глава Милърд. — Може би, може би. Подайте ми книгата, ще проуча въпроса.
Бронуин отвори сандъка и му подаде книгата.
— Да видим сега. — Той запрелиства страниците, докато стигна „Гълъбите на «Свети Павел»“.
„Наоколо падат бомби, а ние четем приказки — помислих си аз. — Трябва да съм в света на лудите“.
— Слушайте внимателно! — вдигна пръст Милърд. — Ако наблизо има вход за примка, тази приказка трябва да ни обясни как да го намерим. За щастие е кратка.
Навън падна бомба. Подът се разтресе, от тавана се посипа мазилка. Стиснах зъби и се опитах да се съсредоточа върху дишането си.
Милърд се покашля безгрижно.
— „Гълъбите на «Свети Павел»“! — поде той със силен, кънтящ глас.
— Заглавието вече го знаем! — намръщи се Инок.
— Чети по-бързо, моля те! — подкани го Бронуин.
— Ако не престанете да ме прекъсвате, ще прекараме тук цялата нощ! — тросна се Милърд и после зачете: — В едно отминало чудато време, много преди в град Лондон да е имало кули или камбанарии, или всякакви високи сгради, живеело ято гълъби, които си наумили, че искат хубаво, високо местенце, където да гнездят, над шумотевицата и врявата на човешкото общество. Те знаели и как да го построят, защото гълъбите са строители по природа и са много по-интелигентни, отколкото сме свикнали да ги смятаме. Но хората от стария Лондон не питаели интерес към конструирането на високи неща и затова една нощ гълъбите се промъкнали в леглото на най-работливия човек, когото могли да намерят, и му прошепнали на ухо план за величествена кула.
На сутринта човекът се събудил обхванат от голямо вълнение. Той сънувал — или поне така си мислел — величествена църква с камбанария, толкова висока, че щяла да се извисява над най-високия хълм на града. Няколко години по-късно и с изразходването на огромни човешки средства тя била построена. Това си била съвсем истинска кула и имала всякакви кътчета и пролуки, където можели да гнездят гълъбите, и те били много доволни от себе си.
После, един ден, викингите плячкосали града и изгорили кулата до основи, така че гълъбите трябвало да открият друг архитект, да му пошепнат в ухото и да чакат търпеливо да бъде построена новата църковна кула — тази била още по-висока и по-величествена от предишната. Ала и тази кула след време била изгорена.
