— Губим твърде много време! — извиках.
Усещах, че се приближават по коридора. Чувах езиците им да блъскат по каменния под, изхвърляйки ги напред. Можех да си представя как от челюстите им се стича черна жлъчка в нетърпеливо предвкусване на убийството.
А след това ги видях. Някакво мътно, черно петно в далечината.
Извиках:
— Побързайте!
После скочих на стълбата, последен от групата. Когато наближих горния край, Бронуин протегна ръка и ме издърпа с едно рязко движение. Ето че се озовах в криптата, заедно с всички останали.
Пъшкайки шумно, Бронуин повдигна похлупака на гробницата на Кристофър Рен и го положи на място. Не изминаха и две секунди и нещо се удари с ужасна сила от долната му страна, при което тежкият похлупак подскочи. Нямаше да задържи още дълго гладните — не и когато бяха двама.
А бяха толкова близо. Вътре в мен святкаха аларми, стомахът ми стържеше сякаш съм изпил киселина. Изкачихме се тичешком по витата стълба и излязохме в катедралата. Тук вече цареше мрак, единствената светлина идваше от витражните прозорци. За момент си помислих, че това са последните лъчи на залязващото слънце, но после, докато бягахме към изхода, зърнах за момент небето през полуразрушения покрив.
Беше се спуснала нощ. Бомбите продължаваха да се сипят и бумтяха като неравномерни удари на сърце.
Изтичахме навън.
От мястото, където стояхме стъписани, завладени от ужас, изглеждаше сякаш гори целият град. Небето беше панорама от ярки оранжеви пламъци, толкова силни, че можеше да четеш на тях. Площадът, където бяхме гонили гълъбите, беше димящ кратер. Сирените не спираха да вият, сопранов контрапункт на несекващия бас на бомбите, чието пронизително пищене, докато падаха, ни караше да си мислим, че всички обитатели на града са излезли на стълбите, за да дадат с гърлата си воля на преизпълващия ги страх. След това и при нас ужасът отстъпи място на страха, ние се спуснахме надолу по обсипаните с отломки стълби и излязохме на улицата. Хукнахме покрай разрушения площад и около един двуетажен автобус, който сякаш е бил смачкан от юмрука на разгневен великан, бягахме, без да зная накъде, нито ме интересуваше, стига да беше надалече от усещането за гладни, което набираше сила в мен с всяка изминала секунда.
Погледнах назад към телекинетичното момиче, дърпащо след себе си двамата братя, които не спираха да цъкат с езици. Помислих си да ѝ кажа, че трябва да пусне гълъба, за да го последваме — но каква полза да открием мис Рен сега, докато гладните ни преследват? Щяхме да я намерим само за да бъдем изклани на прага ѝ и при това да изложим и нейния живот на опасност. Не, първо трябваше да се отървем от гладните. Или, по-добре — да ги убием.
Мъж с метална каска подаде глава от една врата и извика:
— Съветвам ви да намерите укритие! — После се прибра вътре.
„Да бе — рекох си, — но къде?“ Може би бихме могли да се скрием сред отломките наоколо и да се надяваме, че в хаоса и тупурдията гладните ще ни пропуснат. Но все още бяхме близо до тях и следите ни бяха пресни. Предупредих приятелите си да не използват способностите си каквото и да се случи, и двамата с Ема се понесохме, криволичейки по улиците, с надеждата да ги затрудним в преследването.
И въпреки всичко продължавах да усещам приближаването им. Вече бяха излезли от катедралата и препускаха след нас, невидими за всички, освен за мен. Зачудих се дали ще мога да ги забележа тук, в тъмнината — сенчести твари в един сенчест град.
Тичахме, докато дробовете ми започнаха да пламтят. Докато Олив не можеше да издържа повече и се наложи Бронуин да я вземе на ръце. Покрай безброй пресечки с къщи, чиито прозорци тъмнееха като незрящи очи. През едно бомбардирано гробище, чиито отдавна забравени обитатели висяха по дърветата и се хилеха зловещо с прогнилите си официални дрехи. Покрай разрушени люлки на детска площадка. Ужасът продължаваше да се трупа и да се трупа, напълно неразбираем, падащите бомби осигуряваха временно зарево, на което да се полюбуваме на превъплъщенията на околността, като едновременно блясване на хиляди светкавици на фотоапарати. Сякаш искаха да ни кажат: гледайте. Гледайте какво направихме.
Истински оживял кошмар — от началото до края. Като самите гладни.
„Не гледай, не гледай, не гледай…“
Завиждах на слепите братя, които се ориентираха с безупречна точност в един свят, наподобяващ по-скоро топографска карта или безличен макет. Замислих се за миг какво ли представляват сънищата им — ако изобщо сънуват.
Ема тичаше до мен, развяла назад дългата си, покрита с прах коса.
— Всички са каталясали — каза ми задъхано. — Няма да издържим още дълго!
Права беше. Дори най-силните от нас вече залитаха, скоро гладните щяха да ни застигнат и тогава щеше да се наложи да се изправим срещу тях насред улицата. А това означаваше поредната кървава баня. Трябваше час по-скоро да намерим скривалище.
