— Баща ти е бил банков чиновник — продължи Хорас припряно. — Майка ти била хубавица, но със силен дъх на лук, неприятно състояние, от което не е могла да се отърве през целия си живот.
Скринът над Хорас вибрираше. Момичето го гледаше, сключило вежди и вдигнало ръка във въздуха.
— Когато си била на седем, ужасно си искала да имаш арабски кон — не спираше Хорас. — Родителите ти не можели да си позволят едно толкова екстравагантно животно и вместо това ти купили магаренце. Нарекла си го Хабиб, което означава „обичан“. И наистина си го обичала.
Долната челюст на момичето увисна.
Хорас не млъкваше.
— Била си на тринайсет, когато си осъзнала, че можеш да въздействаш с ума си на предмети. Започнала си с дребни неща, хартиени листове и монети, после по-големи и по-големи. Но никога не си могла да вдигнеш с ума си Хабиб, защото дарбата ти не се разпростира върху живи същества. Когато родителите ти се местели на ново място, за известно време си губела способността си, защото всичко наоколо е било ново и непознато. Ала веднага щом си привиквала с нещата и си начертавала карта в главата си, си можела отново да местиш предмети в пределите на помещенията.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Мелина, ококорена в него.
— Защото те сънувах — отвърна Хорас. — Това е моята дарба.
— Боже мили — прошепна момичето, — ти наистина си чудат.
И скринът бавно се спусна на пода.
Пристъпвах несигурно от крак на крак и търках удареното от скрина място.
— Тече ти кръв! — извика Ема и скочи да огледа раната.
— Нищо ми няма, добре съм — отвърнах и се дръпнах. Усещането караше вътрешностите ми да се местят и ако тя ме докоснеше в такъв момент, можеше да затрудни възприемането, да прекъсне по някакъв начин развитието му.
— Съжалявам за раната — обади се Мелина Манон. — Мислех, че съм последната жива чудата!
— Има цяла група от такива като нас в другия край на кладенеца, в тунела с катакомбите — съобщи ѝ Ема.
— Наистина ли? — лицето на Мелина светна. — Значи все още има надежда!
— Имаше — поправи я Хорас. — Но току-що излетя през покрива.
— Какво… за Уинифред ли говориш? — Момичето пъхна два пръста в уста и свирна. Миг по-късно гълъбът се появи, прелетя през отвора и се приземи на рамото ѝ.
— Невероятно! — възкликна Хорас и плесна с ръце. — Как го правиш?
— Уини ми е приятелче — отвърна Мелина. — Опитомен е като домашна котка.
Изтрих кръвта от челото си с опакото на ръката и реших да не обръщам внимание на болката. Сега не беше време да се поддавам на слабости. Казах на момичето:
— Одеве спомена, че тук идвали гадини, преследващи гълъба.
Мелина кимна.
— Преди три нощи дойдоха заедно с техните сенчести чудовища. Обкръжиха мястото, плениха мис Тръш и половината пазачи, после подпалиха къщата. Аз се скрих на покрива. Оттогава гадините се връщат всеки ден на малки групи и се опитват да уловят Уинифред и приятелите му.
— А ти ги убиваш? — попита Ема.
Мелинда сведе глава.
— Това казах, нали?
Беше твърде горда да признае, че е излъгала. Не че имаше значение.
— Значи ние не сме единствените, които търсят мис Рен — промърмори Ема.
— Което показва, че тя все още е на свобода — добавих.
— Може би — въздъхна Ема. — Може би.
— Ние мислим, че гълъбът може да ни помогне — рекох. — Трябва да открием мис Рен и смятаме, че птицата знае къде е.
— Никога не съм чувала за никаква мис Рен — заяви Мелина. — Просто храня Уини всеки път, когато идва в нашия двор. Ние сме приятели. Нали, Уини?
Птицата чуруликаше безгрижно на рамото ѝ.
Ема се приближи към Мелина и се обърна към гълъба:
— Можеш ли да ни помогнеш да я открием? Мис Рен?
Гълъбът скочи от рамото на Мелина и прелетя до вратата. Там описа кръг и се върна обратно.
„Нататък“ — вероятно означаваше това.
— Трябва да вземем птицата с нас — рекох, сметнал, че повече доказателства не са ни нужни.
— Не и без мен — изтъкна Мелина. — Ако Уини знае как да намери тази имбрин, значи и аз идвам с вас.
— Идеята не е добра — възрази Хорас. — Разбираш ли, ние сме тръгнали на опасна мисия…
— Дай ни птицата — прекъсна го Ема. — Ще се върнем за теб, обещавам ти.
Рязка и внезапна болка ме накара да се превия на две.
Ема изтича при мен.
— Джейкъб? Какво има?
Не можех да говоря. Вместо това докуцуках до прозореца, едва намерих сили да се изправя и проектирах усещането си към купола на катедралата, който се виждаше над покривите на няколко пресечки по-нататък — а след това надолу по улицата, където се поклащаха няколко теглени от коне фургона.
Да, там. Усещах ги да се приближават по една странична уличка, недалече от нас.
Те. Не един, двама гладни.
— Трябва да вървим — рекох. — Сега.
— Моля те — обърна се Хорас към момичето. — Този гълъб ни е ужасно необходим!
Мелина щракна с пръсти и скринът, който едва не ме уби, се издигна отново.
— Не мога да го позволя — заяви тя и присви очи, като ги местеше между нас и скрина, за да сме сигурни какво има предвид. — Виж, ако ме вземете с вас, ще получите в комплект и Уини. Иначе…
Скринът описа пирует на един крак, подскочи и тупна с трясък на една страна.
