— Добре тогава — процеди Ема през стиснати зъби. — Но ако ни забавиш, ще вземем птицата и ще те зарежем.
Мелина се ухили и с щракване на пръсти вратата с отвори.
— Както кажеш.
Спуснахме се по стълбата толкова бързо, че краката ни сякаш едва докосваха земята. След двайсетина секунди вече бяхме отвън на двора, прескочихме мъртвия мистър Крамбли и се гмурнахме в кладенеца. Аз слязох пръв, изритах огледалния капак на дъното и той се отвори.
— Пазете се долу! — извиках, после се хлъзнах несръчно по мокрите стълби и полетях в мрака.
Чифт силни ръце ме уловиха — Бронуин ме положи на пода. Благодарих ѝ с разтуптяно сърце.
— Какво стана горе? — попита тя. — Хванахте ли гълъба?
— У нас е — отвърнах и в този момент Ема и Хорас се спуснаха на дъното и нашите приятели ги посрещнаха с радостни възгласи. — Това е Мелина — добавих и вдигнах пръст към мъжкараната, с което представянето приключи. Всъщност Мелина още се бавеше горе. — Хайде! — подканих я аз. — Какво правиш там?
— Печеля време! — извика тя и след това затвори и залости дървения капак на дъното, препречвайки пътя на светлината. Докато се спускаше в мрака, разказах за гладните, които ни преследват. В паническото ми състояние се получи нещо като: ДА БЯГАМЕ ВЕДНАГА, ИДАТ ГЛАДНИ СЕГА, което се оказа ефикасно, макар и не съвсем правилно, тъй като предизвика всеобща истерия.
— Как ще бягаме, щом нищо не виждаме? — разтревожи се Инок. — Ема, запали пламък!
Тя не бързаше, защото все още си спомняше предупреждението ми на тавана. Реших, че моментът е подходящ да го затвърдя, сграбчих я за ръката и рекох:
— Не го прави! Веднага ще се ориентират къде сме!
— Но не можем да тичаме на сляпо из тъмнината! — възрази Ема.
— Разбира се — обади се младият ехолокатор.
— Ние можем — добави другият.
Мелина пристъпи неуверено към гласовете.
— Момчета! Вие сте живи! Това съм аз — Мелина!
Джоел-и-Питър каза:
— Ние смятахме, че сте…
— Мъртви до последния…
— От вас.
— Всички да се уловят за ръце! — нареди Мелина. — Момчетата ще ни водят!
И така аз хванах ръката на Мелина в мрака, Ема хвана моята, после намери пипнешком ръката на Бронуин и така нататък, докато оформихме човешка верига, водена от слепите братя. След това Ема даде команда и момчетата се затичаха, дърпайки ни в чернилката.
Свихме наляво. Шляпахме през локви застояла вода. По някое време от тунела зад нас долетя ечащ надалече грохот, който означаваше само едно — гладните са си пробили път през капака на дъното на кладенеца.
— Влязоха! — извиках.
Почти усещах как провират телата си през тесния отвор. Слязат ли долу на равното, ще ни застигнат за нула време. Бяхме минали едва първото разклонение на тунела — не беше достатъчно, за да ни изгубят. Изобщо не беше достатъчно.
Ето защо това, което Милърд каза, ми се стори най-малкото налудничаво.
— Спрете! Всички да спрат!
Слепите момчета го послушаха. Скупчихме се зад тях, препънахме се и едва се удържахме на крака.
— Какво, по дяволите, ти става? — извиках. — Бягайте!
— Съжалявам — отвърна Милърд, — но току-що ми хрумна: един от нас трябва да премине през вратата на примката преди ехолокаторите или момичето, инак те ще се озоват в настоящето, а ние в 1940-а. Един от нас трябва да е пръв, за да прокара пътя.
— Не идвате ли от настоящето? — попита смутено Мелина.
— От 1940-а, както каза той — отвърна Ема. — Но там валят бомби. По-добре да не идваш с нас.
— Хубав опит — подсмихна се Мелина, — ама няма да се отървете толкова лесно от мен. В настоящето е далеч по-зле — гадините са навсякъде! Затова никога не излизах от примката на мис Тръш.
Ема пристъпи напред и ме дръпна със себе си.
— Добре! Ние ще минем първи!
Протегнах ръка, чувствайки се ужасно неуверен в мрака.
— Но аз не виждам нищо!
По-големият ехолокатор каза:
— Само двайсет крачки напред, не…
— … можеш да го пропуснеш — добави по-малкият.
И така ние продължихме напред, размахвайки ръце пред себе си. Изритах нещо с крак и залитнах. Лявото ми рамо одращи стената.
— Дръж права посока! — скастри ме Ема и ме дръпна надясно.
Стомахът ми се сви. Усещах го — гладните се бяха спуснали през шахтата. Сега дори да не могат да ни надушат, имаше петдесетпроцентов шанс да свърнат надясно и да ни застигнат.
Времето за безшумно промъкване бе отминало. Трябваше да бягаме.
— Майната му — изругах. — Ема, дай ми светлина!
— С удоволствие! — Тя пусна ръката ми и направи пламък, толкова голям, че усетих да опърля косата ми.
Веднага забелязах преходния пункт. Беше току пред нас, маркиран с вертикална линия на стената. Хукнахме право нататък, както си бяхме в плътна група.
В момента, в който го пресичахме, усетих натиск в ушите. Бяхме обратно в 1940-а. Прекосихме катакомбите, пламъкът на Ема хвърляше трепкащи сенки по стените, а слепите момчета продължаваха да цъкат с езици и да подвикват „Наляво!“ и „Надясно!“, когато наближавахме разклонение в тунела.
Подминахме купчината ковчези, свлачището от кости. Най-сетне се върнахме при задънения край и стълбата към криптата. Побутнах Хорас пред мен, после Инок, а след това Олив си свали обувките и литна право нагоре.
