— Спри на място! — и щракна с пръсти. Обгореният килим под краката на Ема се дръпна рязко и тя падна с трясък на пода.
Изтичах при нея.
— Добре ли си?
— На колене! — кресна ми момичето. — Ръцете на тила!
— Добре съм — пошушна ми Ема. — Прави каквото ти казва. Тя е телекинетик и очевидно е неуравновесена.
Коленичих до Ема и сплетох ръце зад главата. Ема направи същото. Хорас, разтреперан и мълчалив, се отпусна тромаво и опря длани на пода.
— Нищо лошо няма да ти сторим — заговори Ема. — Трябва ни само гълъбът.
— О, зная чудесно какво ви трябва — отвърна момичето с ехидна усмивка. — Такива като вас никога не се отказват, а?
— Такива като нас?
— Извадете оръжията и ги плъзнете към мен! — излая момичето.
— Нямаме оръжия — отвърна Ема, стараейки се да не ядосва повече непознатата.
— Ще бъде по-лесно за вас, ако престанете да ме смятате за глупачка! — кресна ни момичето. — Вие сте слаби и нямате собствена дарба, затова разчитате на оръжия. А сега ги оставете на пода!
Ема завъртя глава към мен и прошепна:
— Тя мисли, че сме гадини!
Едва не се разсмях.
— Ние не сме гадини! Ние сме чудати!
— Не сте първите типове с пусти очи, дошли тук да гонят гълъби — процеди момичето, — нито сте първите, които се опитват да се представят за чудати деца. И няма да сте първите, които ще убия! А сега поставете оръжията на пода, преди да съм строшила врата на гълъба — а после и вашите!
— Но ние не сме гадини! — упорствах аз. — Погледни зениците ни, ако не ни вярваш!
— Очите ви не означават нищо! — кресна тя. — Фалшивите лещи са най-старият номер в историята — и повярвайте ми, зная ги всичките.
После пристъпи към нас и се показа на светло. Лицето ѝ бе изкривено от омраза. Изглеждаше мъжкарана, ако се изключеше роклята — с къса коса и мускулеста челюст. Имаше стъкления поглед на човек, който не е спал много дни и се крепи само на инстинкти и адреналин. Никой в подобно състояние не би проявил каквато и да било милост към нас, нито пък търпение.
— Ние сме необикновени, кълна се! — рече спокойно Ема. — Гледай, ще ти покажа! — Тя вдигна ръка над главата си и се приготви да разпали пламък, когато внезапно предчувствие ме накара да я стисна за китката.
— Ако наблизо има гладни, ще те усетят — рекох. — Мисля, че те могат да ни усещат така, както аз ги усещам. Но за тях е много по-лесно, когато прибягваме до силите си. Все едно задействаме аларма.
— Но ти използваш твоята сила — възрази тя подразнена. — И тя използва нейната!
— Моята е пасивна! — отвърнах. — Не мога да я изключа, но и вероятно е по-трудно да бъде засечена. Колкото до нея, попитай я — вероятно те вече знаят, че е тук. И не нея търсят.
— Колко удобно! — подсмихна се момичето. — И това ли трябва да е дарбата ти? Да усещаш сенчестите твари?
— Може и да ги вижда — добави Ема. — И да ги убива.
— Трябва да поработите над лъжите си — подхвърли презрително мъжкараната. — Никой, дори с половин мозък, не би повярвал на това.
И докато разговаряхме, изведнъж у мен се надигна ново неприятно усещане. Вече не долавях само остатъчни следи от някогашно пребиваване на гладни, а активно присъствие на поне един от тях.
— Има един наблизо — съобщих на Ема. — Трябва да се махаме.
— Не и без птицата — прошепна тя.
— Време е да приключваме — рече момичето. — Наслушах се достатъчно на глупостите ви. Както и да е, обичам да убивам такива като вас. След всичко, което сторихте на приятелите ми, просто не мога да се наситя да го правя!
Тя се доближи на няколко крачки от нас и вдигна свободната си ръка — вероятно се готвеше да стовари на главите ни това, което бе останало в стаята. Ако смятахме изобщо да предприемем нещо, сега бе моментът.
Скочих на крака, изпънал ръце напред, блъснах момичето и го съборих на пода. Натиснах с юмрук дланта ѝ, за да не може да щракне отново с пръсти. Тя пусна птицата и Ема я улови.
Сетне двамата с Ема скочихме и хукнахме към отворената врата. Хорас все още седеше замаян на пода.
— Ставай и бягай! — викна му Ема.
Спрях да дръпна Хорас за ръката, когато вратата се затръшна в лицето ми, а обгорелият скрин в другия край внезапно се издигна и прелетя през стаята. Единият му ръб се блъсна в главата ми, аз се завъртях и тупнах, събаряйки и Ема с мен.
Момичето бе завладяно от гняв и крещеше неистово. Бях сигурен, че ми остават броени секунди живот. И тогава Хорас скочи и извика с пълни гърди:
— Мелина Манон!
Момичето замръзна.
— Какво каза?
— Името ти е Мелина Манон — повтори той. — Родила си се в Люксембург през 1899 година. Дошла си да живееш с мис Тръш, когато си била на шестнайсет, и оттогава си все тук.
Хорас я бе заварил неподготвена. Тя се намръщи, после описа с ръката си дъга. Скринът, който едва не бе ме пратил в несвяст, литна през стаята и увисна над Хорас. Ако го пуснеше, щеше да го смачка.
— Виждам, че си си написал добре домашното — рече момичето, — но всяка гадина може да научи името ми и къде съм родена. За твое съжаление вече не намирам за интересни опитите ви да ме измамите.
И въпреки това не изглеждаше твърдо решена да го убие.
