Изведнъж се чу силен пукот откъм линейката и когато се обърнахме установихме, че мис Перигрин стои до задната гума, която изпускаше със свистене въздух. Мис Перигрин бе гласувала с клюна си — като проби автомобилната гума. Сега никой не можеше да използва линейката — нито ние, нито пострадалите — и нямаше смисъл да спорим повече.
— Е, това опростява нещата — въздъхна Милърд. — Ще вървим пеш.
— Мис Перигрин! — извика Бронуин. — Как можахте?
Като пренебрегна възмущението на Бронуин, мис Перигрин докуцука до Мелина, вдигна глава към гълъба на рамото ѝ и нададе пронизителен крясък. Посланието беше ясно: да вървим!
Какво ни оставаше? Времето ни бе ограничено.
— Ела с нас — предложи Ема на Сам. — Ако има някаква справедливост на този свят, преди да настъпи следващата нощ ще сме на по-безопасно място.
— Казах ти, че няма да изоставя сестра си — отвърна Сам. — Отивате на едно от вашите места, където тя не може да влезе, нали?
— Аз… ами… не зная — замънка Ема. — Възможно е…
— И без това не ме интересува — прекъсна я с хладен глас Сам. — След това, което видях току-що, не бих пресякла и улицата с вас.
Ема се дръпна назад с пребледняло лице. После попита с тънък гласец:
— Защо?
— Щом дори низвергнати и прокудени нещастници като вас не могат да изразят поне малко състрадание към другите — обясни Сам, — значи няма надежда за този свят. — Тя се обърна и понесе Исми към линейката.
Ема реагира, сякаш са я зашлевили — бузите ѝ поруменяха. Тя изтича след Сам.
— Чакай, не всички мислим като Инок! А що се отнася до нашата имбрин, сигурна съм, че не е искала да направи това!
Сам се завъртя към нея.
— Никак не беше случайно! Радвам се, че сестра ми не е като вас! Какво ли не бих дала и с мен да е така.
Тя отново се обърна и този път Ема не я последва. Изпроводи я с ококорени очи, после се върна при нас. По някакъв начин маслиновата клонка, която ѝ бе протегнала, се бе превърнала в змия, която я ухапа.
Бронуин изхлузи пуловера си и го остави върху купчина отломки.
— Когато отново започнат да падат бомби, накарай сестра си да го облече — извика тя на Сам. — Ще я пази по-добре от ваната.
Сам не отговори, дори не погледна. Беше се навела над шофьора на линейката, който тъкмо мърмореше:
— Имах странен сън…
— Това беше много глупаво — укори Инок Бронуин. — Сега ти нямаш пуловер.
— Затвори си плювалника — сопна се гневно Бронуин. — Ако някога намериш сили да направиш поне едно добро за друг човек, ще ме разбереш.
— Че аз направих нещо добро за друг човек — възрази Инок — и едва не ни излапаха гладните!
Сбогувахме се полугласно, обърнахме се и се изнизахме мълчаливо към сенките. Мелина взе гълъба от рамото си и го хвърли в небето. Той литна нагоре, но полетът му бе прекъснат, когато завързаната за крачето му връв се изопна като на куче, пратено да дири следа.
— Мис Рен е нататък — посочи Мелина накъдето дърпаше птицата и ние последвахме момичето и нейния приятел гълъба надолу по улицата.
Готвех се да заема челна позиция в групата, за да следя за намиращи се в околностите гладни, когато нещо ме накара да погледна назад към сестрите. Обърнах се тъкмо навреме да видя, че Сам вдига Исми и я поставя в линейката, след това се навежда и полага целувка на всяко от изранените ѝ коленца. Запитах се какво ли ще стане с тях. По-късно Милърд щеше да ми каже, че щом никой от тях не е чувал за Сам — или за някого с подобни уникални способности, — значи най-вероятно тя не е преживяла войната.
Ала целият този епизод оказа страшно въздействие на Ема. Не зная защо ѝ се е струвало толкова важно да докаже на едно непознато момиче, че сме хора с добри сърца, за каквито ние и без това се смятахме — но предположението, че не сме чак ангелите, за които се мислим, и че в натурата ни са вплетени и тъмни страни, пробуди тревогата ѝ.
— Те не разбират — повтаряше тя.
„Но от друга страна — помислих си, — може би разбират.“
И така, ето че се стигна до това: всичко зависеше от един гълъб. Дали ще приключим тази вечер под майчините грижи на някоя имбрин, или полусдъвкани в непрогледния мрак на червата на гладен, дали мис Перигрин ще бъде спасена, или ще се скитаме изгубени сред тези разрушения, докато часовникът отброи и последните минути, дали ще доживея да видя отново дома си и моите родители — всичко това зависеше от един проскубан чудат гълъб.
Вървях в челото на групата, настроил усещането за гладни, но в действителност гълъбът бе този, който ни водеше, дърпайки своята каишка като уловила следа хрътка. Свивахме наляво, когато птицата извиеше наляво, и надясно, когато се дърпаше надясно, покорни като овце, дори когато това означаваше да вървим по улици, изпъстрени с кратери или посипани с кости и отломки от разрушени сгради, чиито остри пирони блещукаха зловещо в сумрака, прицелени в гърлата ни.
