След дълъг преход и няколко разклонения гълъбът ни поведе към изоставена секция от подземната железница, където релсите бяха разкривени и покрити с прах и ръжда, а между траверсите имаше локви застояла вода. Налягането от преминаващите в далечните тунели влакове пращаше мощни тласъци от въздух, като въздишки на огромно подземно чудовище.
И после далеч пред нас се появи тънък лъч светлина, който в началото премигваше, но растеше бързо. Ема извика: „Влак!“ и ние се разпръснахме и притиснахме гърбове в стените. Запуших уши, очаквайки оглушителен грохот от преминаващата машина, но той така и не дойде — чувах само слабо, остро пищене, което бях почти сигурен, че идва някъде отвътре в главата ми. Светлината изпълни тунела докрай, сиянието ѝ ни обгърна в миг, усетих внезапен натиск в тъпанчетата си и после светлината изчезна.
Все още замаяни, ние се отдръпнахме от стените. Сега релсите и траверсите под краката ни бяха нови, сякаш току-що ги бяха положили. Тунелът вече не миришеше така силно на пикня. Крушките на тавана грееха по-ярко и вместо да светят равномерно премигваха, защото не бяха електрически, а газови.
— Какво стана? — попитах.
— Влязохме в примка — отвърна Ема. — Но каква беше тази светлина? Никога не бях виждала нещо подобно.
— Всеки вход за примка си има своите приумици — засмя се Милърд.
— Някой да знае къде сме? — попитах.
— Предполагам, във втората половина на деветнайсети век — отвърна Милърд. — Преди 1863 г. в Лондон не е имало подземна железница.
А след това зад нас се появи нова светлина — тази беше придружена от порив на горещ вятър и оглушителен рев.
— Влак! — извика отново Ема и сега вече беше права. Ние се хвърлихме към стените и влакът профуча покрай нас сред вихрушка от шум и светлина, изригвайки облаци пара. Не приличаше на модерен влак, а по-скоро на малък старовремски локомотив. Дори имаше служебен вагон, от който мъж с голяма черна брада и светещ фенер в ръката ни изгледа учудено, преди влакът да се изгуби с потракване зад следващия завой.
Вятърът бе отнесъл шапката на Хю и тя се оказа смачкана. Той отиде да я вземе, но тъй като бе скъсана, я хвърли гневно.
— Хич не ми харесва тази примка — оплака се той. — Тук сме от десет секунди, а вече се опитва да ни убие. Да свършим каквото има да се върши и да се махаме.
— Поддържам с две ръце — кимна Инок.
Гълъбът ни водеше навътре в тунела. След около десетина минути взе да се дърпа към глуха стена. Не разбирахме защо, докато не погледнах внимателно и не видях частично замаскирана врата, където стената опираше в тавана, на около двайсетина стъпки отгоре. Тъй като не виждах някакъв начин да я стигна, Олив си свали обувките и литна до тавана, за да огледа отблизо.
— Има ключалка — съобщи тя. — Брава с шифър.
Имаше и отвор с размери, позволяващи да премине гълъб, в долния край на вратата, но това едва ли можеше да ни помогне — трябваше ни комбинацията.
— Някаква идея каква може да бъде? — попита Ема, обръщайки се към всички.
В отговор получи хъмкане и повдигане на рамене.
— Никаква — рече Милърд.
— Ще трябва да налучкваме — въздъхна Ема.
— Може да е моят рожден ден — подхвърли Инок. — Опитай три-дванайсет-деветдесет и две.
— Защо някой ще знае твоя рожден ден? — учуди се Хю.
Инок се намръщи.
— Просто опитай.
Олив завъртя колелото напред и назад, после натисна бравата.
— Съжалявам, Инок.
— А какво ще кажете за датата на нашата примка? — попита Хорас. — Девет-три-четиресет.
Това също не доведе до резултат.
— Едва ли ще е нещо лесно за познаване, като дата — отсъди Милърд. — Това би обезсмислило една толкова сложна брава.
Олив се зае да опитва случайни комбинации. Ние стояхме и я гледахме с нарастващо безпокойство след всеки неуспешен опит. Междувременно мис Перигрин се измъкна безшумно изпод палтото на Бронуин и изтича при гълъба, който се въртеше безпомощно на края на връвта и кълвеше от земята. Когато зърна мис Перигрин, сивкавата птица се опита да се дръпне, но директорката я последва, издавайки ниски, заплашителни звуци.
Гълъбът запърха с криле и отлетя на рамото на Мелина, извън обсега на мис Перигрин. Директорката спря в краката на момичето и изграка към Уини. Това, изглежда, изплаши още повече гълъба.
— Мис П, какво сте намислили? — попита Ема.
— Мисля, че иска нещо от твоята птица — рекох на Мелина.
— Ако гълъбът знае пътя — промърмори замислено Милърд, — вероятно знае и комбинацията.
Мис Перигрин се обърна към него и изкряка, сетне погледна към гълъба и изкряка по-силно. Гълъбът се опита да се скрие зад врата на Мелина.
— Може би гълъбът знае комбинацията, ала няма как да ни я каже — вметна Бронуин. — Но би могъл да я съобщи на мис Перигрин, защото двете говорят птичи език, и тогава мис Перигрин ще каже на нас.
— Накарай гълъба ти да говори с нашата птица — нареди Инок.
— Вашата птица е два пъти по-едра от Уини и с по-голям клюн — възрази Мелина и отстъпи назад. — Уини е изплашен и не мога да го виня за това.
— Няма от какво да се бои — рече Ема. — Мис П не би наранила друга птица. Това е в разрез с имбринския кодекс. .
Мелина се ококори, сетне присви очи.
