Като последствие от ужасните събития през този ден бях стигнал ново ниво на изтощение. Главата ми пулсираше по странен начин. Краката ми се влачеха. Тътнежът на бомбите бе утихнал, сирените най-сетне бяха замлъкнали и аз се чудех дали тъкмо тези апокалиптични звуци не са ме държали буден. Сега задименият въздух бе изпълнен с далеч по-тихи шумове: вода, шуртяща от прекъснатите водопроводи, вой на заклещени под руините кучета, пресипнали гласове, зовящи за помощ. От време на време от мрака изникваше нечия фигура — бяха като призраци, измъкнали се от подземния свят, с блестящи от подозрителност очи и помъкнали в ръцете си странни неща — радио, откраднато сребро, кутия за бижута, погребална урна. Мъртъвци, носещи мъртъвци.
Стигнахме до задънена част на пътя и спряхме, защото гълъбът не можеше да избере в коя посока да поеме.
— Хайде, Уини — подкани го Мелина. — Бъди добро гълъбче. Покажи ни пътя.
Инок реши да се намеси:
— Ако не ни намериш мис Рен, лично ще те изпека на скара.
Птицата подскочи във въздуха и се стрелна наляво.
Мелина изгледа свирепо Инок.
— Ти си тъпак.
— Но имаше резултат — отбеляза той.
В края на краищата стигнахме станция на метрото. Гълъбът ни преведе през сводестия вход към редицата от гишета и тъкмо си помислих „Ще се возим на метро — умна птичка“, когато осъзнах, че подлезът е пуст, а будките — разбити. Макар да не изглеждаше, че в обозримото бъдеще влакчета може да посетят станцията, ние се промушихме през отключената врата по коридора, облепен с разноцветни обяви и облицован с бели плочки, към стръмната спираловидна стълба, по която се спуснахме в бръмчащите, осветени от електрически лампи недра на града.
На всяка площадка се налагаше да прескачаме спящи хора, увити в одеяла — в началото отделни фигури, после групи, налягали като разхвърлени кибритени клечки, и още по-надолу, на самото дъно, плътна човешка маса, покрила цялото пространство между стените и коловозите — стотици хора, свити на пода, изтегнати на походни легла, потънали в сгъваеми кресла. Тези, които не спяха, люшкаха бебета, четяха вестници, играеха на карти или се молеха. Не чакаха метрото, защото то не работеше. Бяха прокудени от бомбите и това бе тяхното убежище.
Наострих сетива за гладни, но имаше толкова много лица, толкова много сенки. Ако изобщо ни бе останал някакъв късмет, би трябвало да се прояви поне сега.
Но какво да правим?
Нуждаехме се от напътствия от гълъба, но той изглеждаше объркан — също като мен, и той се бе смутил от тази тълпа — и затова стояхме и чакахме сред сподавеното дишане, хъркането и стенанията на спящите около нас.
След около минута гълъбът застина насред въздуха и се понесе към релсите, после стигна края на връвта и отскочи назад като йо-йо.
Заобиколихме на пръсти плътно налягалите хора и скочихме на коловозите. Те изчезваха в тунели от двете страни на станцията. Имах потискащото предчувствие, че бъдещето ни лежи в някоя от тези зейнали черни дупки.
— О, надявам се, че няма да се наложи да се шляем там вътре — отбеляза Олив.
— Разбира се, че ще се наложи — отвърна Инок. — Ваканцията няма да е истинска, докато не цопнем из всички канали наоколо.
Гълъбът се дръпна надясно. Тръгнахме по релсите.
Прескочих една мазна локва и под краката ми се стрелна малък легион от плъхове, който прати Олив с писък в ръцете на Бронуин. Тунелът зееше пред нас, черен и заплашителен. Хрумна ми, че това ще е ужасно място за среща с гладни. Тук нямаше стени, по които да се изкатерим, нито къщи, където да се скрием, или гробници с тежки каменни похлупаци. Тунелът бе дълъг, прав и озарен от редки мъждиви крушки, които блещукаха анемично на равни интервали.
Ускорих крачка.
Мракът се затвори около нас.
Когато бях малко дете, обичах да играя на криеница с дядо. Винаги аз се криех, а той ме търсеше. Бях много добър в това, най-вече защото за разлика от повечето деца на четири или пет притежавах рядката способност да пазя пълна тишина за дълги периоди от време — можех да се натикам в най-малката цепнатина и да остана там двайсет, дори трийсет минути, без да издавам звук, и същевременно да се забавлявам.
Ето защо вероятно ще си помислите, че не бих имал проблеми с непрогледен мрак и затворени пространства. Или най-малкото ще си помислите, че един тунел, построен да побира релси и влакчета и нищо друго, би бил по-малко притеснителен за мен, отколкото, да речем, отворен гроб, с всички Хелоуинови атрибути, разхвърляни около него. Ала въпреки казаното, колкото повече навлизахме в тунела, толкова повече ме завладяваше лепкав, прокрадващ се страх — чувство, съвсем различно от усещането, което бях привикнал да асоциирам с гладните, това сега беше просто неприятно усещане. Ето защо аз ускорих още крачка, подтичвайки със скоростта, която позволяваше най-бавният от нас, и подканяйки Мелина да бърза, докато накрая тя ми кресна да се успокоя. Постоянно нахлуващият в кръвта ми адреналин бе прогонил напълно доскорошното изтощение.
