— Познавам това място — обади се Мелина. — Това е Архивът на чудатите, тук се държат всички официални документи.
— Откъде знаеш? — попита Ема.
— Мис Тръш ме кандърдисваше да дойда тук като втора помощничка на омбудсманката. Изпитът е много труден. Учих цели двайсет и една години.
— И така ли трябва да е покрита с лед? — попита Бронуин.
— Не, доколкото ми е известно — отвърна Мелина.
— Тук също е и Съветът на имбрините, които се събират за ежегодното обсъждане на местните закони — добави Милърд.
— Съветът на имбрините се събира тук? — повдигна вежди Хорас. — Това е доста невзрачно място. Очаквах да е в някой замък.
— Целта не е да прави впечатление — рече Мелина. — Изобщо не трябваше да го забележим.
— Като гледам, не се справят добре с маскировката — посочи Инок.
— Както вече казах, обикновено не е покрита с лед.
— Какво според вас се е случило тук? — попитах.
— Нищо добро — въздъхна Милърд. — Нищичко добро не е станало.
Нямаше съмнение, че трябва да се приближим и да разучим, но това не означаваше да се хвърлим с рогата напред като последни глупаци. Повъртяхме се още известно време, зяпайки от разстояние. Хората идваха и си тръгваха. Някой се опита да отвори вратата, но тя бе замръзнала. Постепенно тълпата взе да оредява.
— Тик-так, тик-так — подметна Инок. — Губим време.
Проправихме си път през останките от множеството и излязохме на заледения тротоар. От сградата лъхаше студ, ние се разтреперихме и пъхнахме ръце в джобове. Бронуин използва силата си да отвори вратата, но всъщност я изби с пантите. Установихме, че коридорът зад нея е запречен от ледове. Те се простираха от стена до стена, от пода до тавана и навътре в сградата, където се сливаха в общо синкаво сияние. Същото важеше и за прозорците: изтрих скрежа от един, после от втори и през двата виждах само лед. Сякаш някъде в сърцето на тази сграда се бе родил ледник и вкочанените му езици се източваха бавно през отворите.
Опитахме всякакви начини да проникнем вътре. Заобиколихме отзад, търсехме врата или прозорец, които да не са запушени, но всички възможни пролуки бяха изпълнени с лед. Взехме камъни и пръти и се опитахме да си пробием път, но ледът бе почти свръхестествено твърд — дори Бронуин не успя да изкопае повече от няколко сантиметра. Милърд прегледа „Приказките“ за някакви сведения относно сградата, ала нямаше нищо, което да ни свърши работа.
Накрая решихме да прибегнем до премерен риск. Наредихме се в полукръг около Ема, за да не се вижда от улицата, тя затопли ръцете си и ги положи на ледената стена, която изпълваше коридора. След около минута ръцете ѝ започнаха да потъват в леда, а от образувалия се отвор потече вода, която се събра на локва в краката ѝ. Ала напредъкът бе мъчително бавен и след около пет минути тя едва бе стигнала до лактите.
— С такова темпо ще ни е нужна седмица, за да преодолеем коридора — рече тя и извади ръце от леда.
— Нима смяташ, че мис Рен се крие вътре? — попита Бронуин.
— Би трябвало — отвърна уверено Ема.
— Намирам направо за смайващ този изблик на оптимизъм — отбеляза Инок. — Ако мис Рен е тук, би трябвало вече да е вкочанена.
— Гибел и мрак! — изригна в отговор Ема. — Разруха и упадък! Мисля, че ще си щастлив, ако още утре дойде краят на света, за да се провикнеш „нали ви казах?“
Инок я погледна сащисано, после отвърна с преднамерено спокоен глас:
— Скъпа моя, можеш да предпочетеш да живееш в твоя измислен свят, но аз съм реалист.
— Ако поне веднъж бе отправил нещо повече от плиткоумни критики — сопна се Ема, — ако поне веднъж бе дал полезно предложение в тежък момент, вместо да свиваш рамене пред перспективата да се провалим и да загинем, може би щях да толерирам постоянно мрачните ти настроения! Но точно сега…
— Опитахме всичко! — прекъсна я Инок. — Какво очакваш да предложа?
— Има нещо, което не сме опитали — обади се Олив от края на групата.
— И кое е то? — попита Ема.
Олив предпочете да ни покаже, вместо да ни го казва. Тя слезе от тротоара, доближи тълпата, обърна се към сградата и извика с цяло гърло:
— Здравейте, мис Рен! Ако сте там, моля ви, излезте! Имаме нужда от вашата…
Преди да успее да завърши, Бронуин я сграбчи и остатъкът от изречението бе заглушен под мишницата ѝ.
— Да не си се побъркала? — тросна се ядосано Бронуин. — Заради теб ще ни разкрият!
Тя постави Олив на тротоара и сигурно щеше да продължи да ѝ се кара, но по лицето на момиченцето се търкулнаха сълзи.
— Какво значение, че ще ни открият? — проплака Олив. — Ако не можем да намерим мис Рен и да спасим мис Перигрин, какво значение дори цяла армия да ни се нахвърли още сега?
Една жена се отдели от тълпата и се приближи към нас. Беше възрастна, превита под тежестта на годините, лицето ѝ отчасти бе скрито под качулката на наметалото.
— Тя добре ли е? — попита жената.
— Добре е, благодаря ви — опита се да я отпрати Ема.
— Не, не съм! — викна Олив. — Никак не съм добре! Искахме само да живеем в мир на нашия остров, а след това се случиха куп лоши неща и нашата директорка пострада. Сега всичко, което искаме, е да ѝ помогнем — и не можем да направим дори това!
