Олив увеси нос и заплака горчиво.
— Ами много хубаво тогава — каза жената, — че дойдохте да ме видите.
Олив вдигна глава и попита, подсмърчайки:
— Какво значи това?
И тогава жената изчезна.
Просто така.
Изчезна направо от дрехите си и наметалото ѝ, внезапно опразнено, се свлече с тихо тупване на паважа. Всички ние бяхме твърди слисани, за да кажем каквото и да било — докато изпод гънките на наметалото не се показа малка птичка.
Застинах, колебаейки се дали не трябва да се опитам да я уловя.
— Някой знае ли каква е тази птица? — попита Хорас.
— Мисля, че е мушитрънче — отвърна Милърд.
Птичката запърха с криле, скочи във въздуха и отлетя, изчезвайки зад сградата.
— Не бива да я изгубим! — викна Ема и ние всички хукнахме след нея, пързаляйки се по леда. Свихме зад ъгъла и излязохме на тясна, запречена от ледени блокове уличка.
Птицата беше изчезнала.
— Проклятие! — ядоса се Ема. — Къде се скри?
Поредица от странни звуци долетя изпод земята току под краката ни — метално дрънчене, гласове, шум на течаща вода. Разчистихме снега с крака и открихме двойна дървена врата, вградена в тухлената стена, като вход към изба.
Вратата не беше залостена. Повдигнахме капаците. Следваше стълбище, водещо в мрака и покрито с бързотопящ се лед, водата от който се стичаше шумно надолу към невидим канал.
Ема се приведе и извика в мрака:
— Ехей! Има ли някой тук?
— Ако ще идвате — обади се глас отдалече, — идвайте бързо!
Ема се изправи изненадана. После извика:
— Кой сте вие?
— Какво чакаме? — попита Олив. — Това е мис Рен!
— Няма как да сме сигурни — заяви Милърд. — Не знаем какво се е случило тук.
— В такъв случай аз ще разбера! — И преди някой да успее да реагира, Олив се шмугна през вратата към избата и полетя леко към дъното. — Все още съм жива! — чу се гласът ѝ от мрака.
Ето как, засрамени от смелата ѝ постъпка, ние я последвахме и когато се спуснахме долу, открихме коридор, прокопан през твърд лед. Леденостудена вода капеше от тавана и се стичаше на ручеи по стените. Мракът не бе непрогледен, защото иззад ъгъла се долавяше слабо сияние.
Чухме приближаващи се стъпки. Една сянка се издигна на стената пред нас. Последва я загърната в наметало фигура, очертана от светлината.
— Здравейте, деца — произнесе фигурата. — Аз съм Баленсиага Рен и се радвам, че сте тук.
Да чуем тези думи бе като да изстреляме тапата на шампанско. В началото дойде облекчението — възклицания, нервен смях, — а след това изблици на радост: двамата с Ема подскачахме и се прегръщахме, Хорас падна на колене и вдигна ръце в беззвучно алилуя! Олив бе толкова развълнувана, че литна във въздуха въпреки обувките с тежести, като заекваше: „Н-н-ние… помислихме си, че н-никога… никога в-вече н-няма да в-видим друга имбрин!“
Значи това в края на краищата бе мис Рен. Допреди няколко дни за нас тя не бе нищо повече от непозната имбрин в непозната примка, но оттогава бе придобила почти мистично значение: тя беше, доколкото ни е известно, последната свободна и невредима имбрин, жив символ на надеждата, нещо, от което всички ние отчаяно се нуждаехме. И ето я тук, току пред нас, толкова човешка и същевременно толкова крехка. Познах я от снимката на Адисън, само че сега в косата ѝ нямаше и следа от черно. Дълбоки бръчки разсичаха челото ѝ и караха устата ѝ да увисне в полупарализа, раменете ѝ бяха приведени, ала сякаш не само от старост, а и под тежестта на непосилно бреме, тежестта на нашата отчаяна надежда, която я притискаше.
Мис Рен отметна качулката си и каза:
— Много се радвам, да се запозная с вас, милички, но влизайте по-скоро вътре, защото отвън не е никак безопасно.
Тя се обърна и закуцука през тунела. Последвахме я в колона, като патета, следващи майка си, влачейки крака и разперили ръце, за да запазим равновесие върху хлъзгавата повърхност. Такава беше силата на една имбрин над чудатите деца, че самото ѝ присъствие — макар току-що да се бяхме запознали с нея — оказа мигновен успокоителен ефект върху нас.
Подът се издигна нагоре, отвеждайки ни покрай смълчани пекарни, обрасли със скреж, в голямо помещение, натъпкано с лед от пода до тавана и от стена до стена, ако се изключеше тунелът, в който се намирахме и който бе изкопан точно по средата. Ледът бе плътен, но прозрачен и на някои места можехме да виждаме на двайсет-трийсет стъпки навътре в него. Помещението вероятно е било приемна, имаше столове покрай стените, масивно бюро и шкафове за папки, всичките сега в плен на талази от лед. Синкава дневна светлина се процеждаше от редицата недостижими прозорци, зад които беше улицата, нищо повече от сивкаво петно.
Стотици гадини биха могли да прекарат седмици наред в дълбаене на този лед и пак нямаше да ни стигнат. Ако не беше тунелът, мястото щеше да е идеалната крепост. Или пък идеалният затвор.
На стената висяха десетина часовници, чиито замръзнали стрелки сочеха в различни посоки. (Може би, за да се следи ходът на времето в различните примки?) Над тях обозначителни табели сочеха към определени служби:
