— Защото информацията е крайно противоречива и резултатите са били засекретени незабавно, за да не опита някой друг да повтори подобен опит. Във всеки случай се оказало, че можеш да вкараш нормален в примка, но трябва да стане със сила и само някой със силата на имбрин е в състояние да го направи. Тъй като нормалните нямат втора душа, те не са в състояние да се справят с парадоксите на времевата примка и мозъците им стават на желе. Превръщат се в кататонични, пръскащи слюнка зеленчуци в мига, в който влязат.
Известно време всички мълчахме, обмисляйки чутото. После Ема вдигна ръка към устата си и възкликна:
— Дявол го взел. Той е прав.
— Какво пък — въздъхна клоунът. — В такъв случай нещата са още по-лоши, отколкото ги мислехме.
Имах чувството, чу някой е изсмукал въздуха от стаята.
— Не съм сигурен, че те разбирам — погледна го Хорас.
— Той каза, че чудовищата са откраднали техните души! — извика Олив, изтича разплакана при Бронуин и се скри под палтото ѝ.
— Тези чудати не са изгубили способностите си — обясни Милърд. — Били са им отнети — извлечени заедно с душите им, с които после са били нахранени гладни. Това е позволило на гладните да еволюират до степен да могат да проникват в примките, благодарение на което са били осъществени и скорошните атаки над чудатия свят. Промяна, позволила на гадините да отвлекат още чудати, чиито души да измъкнат, с тях да нахранят нови гладни и така нататък, в един зловещ кръговрат.
— Значи те искат не само имбрините — прошепна Ема. — Но и нас — нашите души.
Хю бе спрял в долния край на леглото на мънкащия мъж и последната му оцеляла пчела бръмчеше гневно около него.
— Всички тези чудати деца, които отвлякоха през годините… затова ли са им били нужни? А си мислех, че са само храна за гладните. Но това… то кара злото да расте.
— А кой е казал, че не смятат да изтръгнат и душите на имбрините? — попита Инок.
Изведнъж всички потреперихме. Клоунът се обърна към Хорас и каза:
— Е, приятелче, сега как ти изглежда твоят най-добър сценарий?
— Не ме дразни — озъби се Хорас, — че хапя.
— Всички вън! — нареди сестрата. — С души или без души, тези хора са болни. Това не е място да се джафкате.
Изнизахме се безшумно от стаята.
— Добре, видяхме ужасното ви представление — обърна се Ема към клоуна и сгъваемия човек. — И както подобава, се ужасихме. А сега да чуем какво искате.
— Съвсем просто е — отвърна сгъваемият човек. — Искаме да останете и да се биете с нас.
— Просто държахме да ви покажем, че това е и във ваш интерес — добави клоунът. Той тупна Милърд по рамото. — Но приятелчето ви тук свърши по-добра работа, отколкото се надявахме.
— Да останем и да се бием за какво? — повдигна вежди Инок. — Имбрините вече не са в Лондон, мис Рен ни го каза.
— Забравете за Лондон! С Лондон е свършено — заяви клоунът. — Тук битката е приключила. Ние изгубихме. Веднага щом Рен спаси и последния чудат, който успее да избяга от своята примка, ще си съберем багажа и хващаме широкия свят — към други земи, други примки. Там някъде би трябвало да има оцелели — чудати като нас, готови да се борят.
— Ние ще създадем армия — заяви сгъваемият човек. — Истинска армия.
— Колкото до това да открием къде са имбрините — продължи клоунът, — то не е проблем. Ще заловим гадина и ще я изтезаваме, докато ни каже. Ще го накараме да ни посочи на „Атласа на дните“.
— Имате „Атлас на дните“? — зяпна Милърд.
— Имаме два. Ако си забравил, архивът на чудатите е на долния етаж.
— Това наистина е добра новина — развълнува се Милърд.
— Да се хване гадина е лесно на приказки, но трудно изпълнимо — посочи Ема. — И те, разбира се, лъжат. Всъщност, в това ги бива най-много.
— Тогава ще заловим две и ще сравним лъжите им — не се отказваше клоунът. — Идват доста често да душат наоколо, тъй че още следващия — бам! Ще го спипаме!
— Няма нужда да чакаме — завъртя глава Инок. — Мис Рен не каза ли, че има гадини дори в тази сграда?
— Така е — потвърди клоунът, — но те са замръзнали. Мъртви като гвоздеи.
— Това не значи, че не могат да бъдат разпитани — възрази Инок и на лицето му разцъфна усмивка.
Клоунът се обърна към сгъваемия човек.
— Започвам да харесвам тия откачалки.
— Значи сте с нас? — попита сгъваемият човек. — Ще останете и ще се биете?
— Не съм казала това — отвърна Ема. — Дайте ни минутка да го обсъдим.
— Че какво има да се обсъжда? — изгледа я клоунът.
— Разбира се, обсъждайте го на воля — намеси се сгъваемият човек и дръпна клоуна за ръката. — Ела, ще направя кафе.
— Е, добре — съгласи се неохотно клоунът.
Събрахме се в плътна група, както го правехме много пъти досега, когато възникваше проблем, само че този път вместо да се надвикваме се изказахме по ред. Сериозните разкрития, до които бяхме стигнали, ни караха да не действаме прибързано.
— Мисля, че трябва да се бием — заяви Хю. — Сега, след като знаем какво правят с нас гадините, не бих могъл да живея със себе си спокойно, ако се откажем и се престорим, че нищо не се е случило. Борбата е единственият достоен ход.
