— Да оцелееш също е достойно решение — възрази Милърд. — Нашият вид е оцелял двайсет века, като се е крил, а не като се е бил — така че може би ще е най-добре да продължим по същия начин.
Бронуин се обърна към Ема:
— Ще ми се да зная какво смяташ ти.
— Да, аз също държа да чуя мнението на Ема — присъедини се Олив.
— И аз — добави Инок, което ме изненада.
Ема си пое дълбоко дъх и поде:
— Чувствам се ужасно заради другите имбрини. Това, което им се случи, е престъпно и бъдещето на нашия вид може да зависи от тяхното спасяване. Но когато е казано и направено всичко, верността ми не принадлежи на другите имбрини или на чудатите деца. Тя принадлежи на жената, на която дължа живота си — на мис Перигрин и само на нея. — Тя замълча и кимна, сякаш претегляше отново казаното, и после продължи: — И когато, по волята на птицата, тя се върне към човешката си същност, ще направя това, което тя иска от мен. Ако каже да се бия, ще се бия. Ако иска да се скрием в друга примка, ще изпълня желанието ѝ. И в двата случая моето кредо остава непроменено: мис Перигрин знае най-добре.
Останалите я гледаха замислено. Накрая Милърд каза:
— Много мъдри думи, мис Блум.
— Мис Перигрин знае най-добре! — подвикна радостно Олив.
— Мис Перигрин знае най-добре! — повтори Хю.
— Не ме интересува какво ще каже мис Перигрин — заяви Хорас. — Аз ще се бия.
— Ти? — погледна го насмешливо Инок.
— Всички ме смятат за страхливец. Това е шансът ми да докажа, че грешат.
— Само да не си загубиш живота заради няколко шеги по твой адрес — подхвърли Хю. — Кого го е грижа какво мислят другите?
— Не е само това — каза Хорас. — Помните ли видението, което ме споходи в Кеърнхолм? За миг ми се мярна мястото, където държат имбрините. Не мога да го покажа на карта, но съм сигурен в едно — ще го позная, когато го видя. — Той се чукна с пръст по челото. — Това, което държа тук, ще спести на тези момчета огромна работа. И вероятно ще спаси другите имбрини.
— Ако някои ще се бият — поде Бронуин, — а други ще се въздържат, аз ще пазя тези, които ще останат. Моето призвание винаги е било да пазя другите.
Хю се обърна към мен и попита:
— Ами ти, Джейкъб?
Усетих, че устата ми пресъхна за миг.
— Аха — кимна Инок. — Ами ти?
— Аз ли… — отвърнах. — Аз…
— Хайде да се поразтъпчем — прекъсна ме Ема и ме улови под ръка. — Ние двамата трябва да си поговорим.
Спускахме се бавно надолу по стълбите и мълчахме, докато не стигнахме подножието и извитата ледена стена, където Алтея бе замразила изхода на тунела. Седнахме един до друг и известно време гледахме леда и телата, пленени от него, безформени и разкривени на отслабващата светлина, увиснали като праисторически яйца в синкав кехлибар. Седяхме и можех да предскажа по мълчанието, което се натрупваше помежду ни, че разговорът ще е труден — такъв, какъвто никой от нас не искаше да започне.
Накрая Ема попита:
— И така?
— Аз съм като другите — отвърнах, — искам да знам какво мислиш ти?
Тя се засмя, както правят хората, когато чуят нещо, което не е смешно, а неловко, и рече:
— Не съм съвсем сигурна, че го искаш.
Беше права, но въпреки това я подканих да продължи.
— Хайде.
Ема положи ръка на коляното ми, после я дръпна. Намести се. Гърдите ми се свиха.
— Мисля, че е време да си вървиш у дома — промълви накрая.
Очите ми трепнаха. Трябваха ми няколко секунди да се уверя, че наистина го е казала.
— Не те разбирам — промърморих.
— Ти каза, че си бил пратен тук с определена цел — продължи тя, свела очи към скута си — и че тя е да помогнеш на мис Перигрин. Но сега изглежда, че тя ще бъде спасена. Ако си ѝ дължал нещо, дългът ти е уреден. Помогна ни много повече, отколкото си даваш сметка. И вече е време да си вървиш у дома. — Говореше припряно, като човек, който трябва да каже болезнени неща, които е задържал от известно време в себе си, и най-сетне изпитва облекчение, че ще се отърве от тях.
— Тук е моят дом — заявих.
— Не, не е — възрази тя и най-сетне ме погледна. — Джейкъб, чудатият свят умира. Той е изгубена мечта. И дори ако по някакъв начин, с някакво чудо, ние се вдигнем на оръжие срещу ренегатите и ги надвием, ще бъдем само сянка на това, което сме били, един опустошен свят. Ти си имаш дом — твоят не е разрушен — и родители, които са живи и те обичат по свой начин.
— Казах ти. Не желая тези неща. Аз избрах това.
— Ти ми даде обещание и го спази. Сега обаче всичко свърши и е време да се прибереш вкъщи.
— Престани да го повтаряш! — извиках ядосано. — Защо непрестанно ме пропъждаш?
— Защото ти имаш истински дом и истинско семейство и ако мислиш, че който и да било от нас би избрал този свят пред подобни неща, че не би се отрекъл от примките, безсмъртието и чудатите дарби много отдавна дори само за да вкуси това, което ти е дадено, тогава наистина живееш в измислен свят. Душата ме боли, като си помисля, че би могъл да се откажеш от всичко — и заради какво?
— Заради теб, глупачке! Аз те обичам!
Не можех да повярвам, че съм го казал. Нито пък Ема — тя зяпна с уста.
— Не — рече и разклати глава сякаш би могла да изтрие думите ми. — Не, това няма да помогне на нищо.
