Границата полностью

Войниците и всички присъстващи в гаража зяпаха, вцепенени от ужас, а

съществото започна да се надига и двуострата му опашка шибаше насам-натам.

Главата и раменете му се удариха в тавана и счупиха някои от стъклените тръби на

лампите.

- Огън! - изкрещя Уинслет и с какофония от шум и ослепителни проблясъци

шестте автомата и всички други оръжия в помещението започнаха да разкъсват звяра

с куршуми.

Съществото се отдръпна и заразмахва нокти във въздуха. От пещероподобната му

уста под костения таран се разнесе писък, който се надигна до вой и продължи да

покачва честотата, докато не натроши прозорците на минивановете и не накара

всички в гаража да изтърват оръжията си и да затиснат ушите си с длани. Няколко от

войниците паднаха на колене. Итън също се принуди да прикрие ушите си - звукът

беше вцепеняващ, оръжие, способно да пречупи волята на всеки изправен пред

въздействието му човек. Когато секна, всички отново грабнаха оръжията и стрелбата

продължи, но двама от войниците и трима от агентите бяха паднали на пода и

лежаха замаяни.

- Огън! Огън! Огън! — крещеше Уинслет.

Дори на Итън гласът му се струваше приглушен, а ушите му още звънтяха от

звуковото оръжие на тварта.

От стотици дупки в плътта на звяра бликаше черна течност. Опашката му

замахна и метна единия миниван върху другите два. Изправено с лице към хората,

чудовището издаде повторен писък, който отново заби звукови остриета от болка в

главите и замая сетивата. Този път Деримън падна на колене и Уинслет се олюля

крачка назад, притиснал длани към ушите си. Джаксън се опита да продължи

стрелбата, но не успя - пистолетът падна от ръката му и той също рухна. Итън се

олюля, затиснал здраво уши и с чувството, че цялото му тяло е обвито от пронизващ

пламък. Дори в гърча на това мъчение му хрумна, че ултразвуковите писъци на

съществото не просто влияят на ума със силата и честотата си, а въздействат и на

участък от човешката нервна система, който отразява болка. Падна на колене и след

това се катурна на дясната си страна със сключени челюсти и здраво стиснати

клепачи. При все цялата мощ, която владееше, притисна колене към гърдите си и

тялото му се разтресе в агония, която го връхлиташе на отровни вълни.

* * *

Горе в стая 3А Дейв усети вибрация, долови я и мъжът с карабината, който беше

пратен там да го пази.

- Какво, по дяволите, беше това? - попита той.

Все още пищеше аларма, включила се след отекналия преди няколко секунди

изстрел, и тя беше изкарала Дейв от банята, където отиде да си налее вода.

- Сейбър Четири Осем - каза мъжът в комуникатора си. Какво става, Джоунси?

- Имаме код Червено на Ниво две - дойде кратък и притеснен отговор. - Някакъв

пробив. Засега нямам подробности.

- Тъй ли - промърмори Дейв.

- Не мога да говоря. Тръгвам - каза мъжът в другия край на комуникатора.

Пазачът в стаята отвърна:

- Прието.

- Пробив ли? - Дейв усети подът отново да потрепва. - Каквото и да е влязло

вътре, ще да е голямо.

- Просто се отпусни. Заповедите ни са да не мърдаме оттук.

- Да се отпусна ли? Да не си луд? Кога ще ми доведеш някого, който е в

състояние да ме изслуша?

- Сър, сега не е моментът да...

- Точно сега е моментът! - Дейв тръгна към вратата и пазачът замахна с дулото на

карабината към лицето му. Биячът надникна с отвращение в цевта, а после със

същото изражение - и в очите на мъжа. - Излизам да видя какво, по дяволите, става.

Ако искаш да дойдеш, чудесно. Ако искаш да ме гръмнеш, давай сега, понеже това е

единственият начин да ме задържиш в тази стая.

- Сър, имам ясни заповеди! - войникът сложи пръст в спусъка.

Разлюля ги нова вибрация. Алармата продължаваше да вие.

Дейвид каза:

- Стреляй, щом се налага!

Пресегна се да завърти ключалката на вратата, която пазачът беше заключил, и

младият, решителен агент от „Сикрет сървис“ пристъпи пред него с карабина, все

още прицелена в главата му. Дейв изпита желание да го удари, но веднага щом

вдигна юмрук, си помисли, че най-вероятно ще бъде гръмнат - не смъртоносно, а в

крака или рамото, и това незабавно ще го извади от играта.

От комуникатора на агента се разнесе глас:

- Майк, код Червено на Ниво две. Нуждаят се от пушки! Слизай веднага долу!

- Пазя един от новодошлите.

- Отменям заповедта. Остави ги заключени и идвай насам!

- Няма да ме заключиш! - възпротиви се Дейв. - Няма начин! Ще разбия

проклетата врата!

- Прието - агентът свали комуникатора си, но задържа карабината прицелена. -

Отстъпете назад, сър!

- Ще мина през тази врата по един или друг начин! Кълна се, ще я разбия.

Застреляй ме намясто, щом трябва.

Младежът се поколеба, а гладко избръснатото му лице остана безизразно. След

това, разкъсван от противоречия, внезапно направи гримаса: