- Разбирам - отвърна тя. Намръщи се. - Е, така мисля, де. Еха, какво ли щяха да си
помислят дружките ми в „Боул-а- Рама“ за това!
- Никога не биха повярвали дори ако стоях редом с теб. Щяха да кажат, че съм
създаден за... - той сви рамене.
- За филм на ужасите - продължи мисълта му Ники.
Итън лекичко се усмихна.
- Толкова ли съм зле?
- С тези очи си страховит като стой, та гледай! - увери го тя, което си беше чистата
истина.
- Да се надяваме да успея да изплаша и горгоните, и мъглявите, та да приключат
тази война.
- Аха. Да се надяваме.
Той отново потърси подходящите за случая изрази. Комуникацията на този свят
сякаш беше въпрос на преценка коя поредица думи ще нарани човека отсреща най-
малко. Накрая каза:
- Съжалявам, че се наложи да го взема толкова внезапно.
- Ти каза, че му е дошло времето, а и аз самата бях наясно още тогава. Няма
нужда да ми казваш, че съжаляваш. Но... ти си нещо - тоест някой - специален.
Астрален си. Та коя съм аз да ти казвам, че си постъпил грешно?
- Дори астралните същества могат да допускат грешки. Ти дойде с нас, понеже му
вярваше. Аз ти го отнех. Отнех го на всички ви. Трябваше да му позволя да остане по-
дълго.
- Е - отвърна Ники, - той вече е свободен дух, нали?
- Да.
- Би трябвало да се радвам за него... но наистина ми липсва. Беше доста готин
тип! - Тя озари Итън с нежна, мила усмивка.- А и ти си доста готин, но не си същият.
- Странен, ужасен, но готин - каза миротворецът. - Какво повече може да иска
едно астрално същество?
Ники съумя да се засмее и той си каза, че звукът е чудесен. Тя имаше да извърви
дълъг път, но щеше да се оправи. Сега му беше ред просто да намери начин да стори
нужното - за Ники и за Оливия, за Дейв и Хана, за всички, които се бореха и живееха
с гаснеща надежда. Дори в името на спомена за онези, които бяха изтлели и умрели в
ужасна мъка, та дори и за Джеферсън Джерико, изпълнил ролята, която Итън не бе
осъзнавал напълно, че ще поиска от него.
- Имаш ли нужда от нещо? - попита той.
- Не, добре съм.
- Е... май ми е време да тръгвам... - той отстъпи към вратата.
- Итън?
Пришълецът се спря на излизане.
- Прощавам ти, ако това искаш да чуеш - каза тя. - Но ти постъпи правилно.
- Благодаря ти, Ники! - отвърна той, защото, макар да не беше човек и да се
намираше далеч от хората, все пак имаше нужда от опрощение - точно както щеше
да има и ако беше роден на тази земя, а не създаден - така понякога му се струваше в
съноподобните мечти на непознаваемото съзнание на по-висшата сила.
И тъй той излезе от стаята и продължи нататък, накъдето го зовеше дългът.
Кестрелът беше в сигурни и стабилни ръце. Летеше в сгъстяващия се мрак с
изключени идентификационни светлини, а шумът от двигателите едва се чуваше в
звукоизолираната кабина.
Бяха в полет вече над час. Итън отвори очи. Проследяващото устройство на
мъглявите пареше върху темето му като горещо петно. Откакто хеликоптерът се
откъсна от площадката си, лъчът оставаше фокусиран върху него и го следваше
неотклонно. Сега обаче засичаше и други обекти. На извънземния му отне само
няколко секунди да прочете хармоничните подписи на два горгонски военни кораба -
един от изток и един от запад - които следваха курсове, успоредни на маршрута на
полета им. Носеха се плавно, ориентирайки се по сигнализатора, имплантиран
между плешките на Джеферсън. И двата кораба се намираха на по над сто мили
разстояние - за тях кажи-речи една ръка разстояние, понеже можеха да го глътнат за
под десет секунди, ако преминеха на по-висока скорост, но Итън долавяше, че се
движат бавно и не искат да се приближават прекомерно. Предположи, че се
съобразяват и с възможността да ги усети. На борда на всеки кораб сигурно имаше
специализирано същество, което да чете дали извънземният знае за присъствието им.
Не бързаха за никъде. Плюс това проявяваха допълнителна предпазливост, понеже
на собствения си прецизно настроен умствен радар Итън „виждаше“ движенията на
гладките черни кораби на мъглявите, които разрязваха облаците на малко по-голяма
височина. Бяха общо пет, строени в прецизна Л- образна формация. Те също се
придържаха на разстояние над сто мили, но можеха да се приближат за по-малко от
времето, нужно на Итън да каже на Ванс Деримън, че ги дебнат.
Извънземният обаче знаеше - началникът на канцеларията отдавна е наясно, че
горгоните и мъглявите няма да закъснеят с появата си. Никой на борда на
хеликоптера не се съмняваше, че ги преследват. Така че Итън отново затвори очи и
се отпусна, следейки с умствения си взор за промени в скоростта на военните кораби.
Нямаше да е от полза да притеснява никого на борда, особено Деримън, генерал
Уинслет, президента и пилотите. Те и бездруго бяха нащрек - това стигаше.
Полетът продължи без инциденти. Пътниците имаха пълната свобода да стават,
