Ню Мексико между Санта Фе и Розуел.
ТРИДЕСЕТ И ТРИ
Кестрелът с клатушкане се завъртя два пъти във въздуха, като първо загуби
височина и след това я набра отново. На третото завъртане Гарет успя пак да овладее
машината и сърцебиенето си и тайно благодари на Бога за симулатора. Нилсен
изключи всички аларми и провери системите. Електрическите бяха наред, но видя
теч в резервоара и в хидравликата на контролния панел. Перките, изглежда, щяха да
издържат. Може би. Полетът се беше влошил до друсане на каруца по павиран път.
Крайната им цел се намираше на около четиридесет мили. Щяха да пълзят
мъчително дотам, но и двамата пилоти бяха от хората, които продължават полета
дори когато от вибрацията изпаднат пломбите на зъбите им, и освен ако
хеликоптерът не паднеше сразен, възнамеряваха да достигнат до уреченото място. Не
ставаше дума само за проява на храброст - та къде другаде можеха да кацнат тук,
насред света от нощните им кошмари?
- Поеми управлението - каза Гарет на Нилсен и мина отзад да провери пътниците
си.
Откри кабината в руини, единия пехотинец - мъртъв и със строшен врат,
извънземното момче - със счупени лява ръка и ключица, както и с няколко други
контузии. Мъжът с бейзболната шапка и жената латиноамериканка го крепяха
помежду си. Президентът беше добре, макар че смучеше кислород от цилиндър с
пластмасова маска. Деримън и генералът бяха пребледнели и ако се съди по това как
се стрелкаше погледът на Уинслет, той беше готов да избяга през счупения прозорец.
Другият пътник - за него пилотът чу слух, че бил телевизионен евангелист със
съмнителна слава - седеше на мястото си със стиснати очи и сякаш потопен в
разговор с Исус. Добре беше и вторият пехотинец — двайсет и три годишен корав
дребен бандюга, който смяташе, че всички на света ще измрат, преди да му дойде
ред, и тази мисъл го бе крепила досега.
Гарет отвори едно от шкафчетата и извади аптечката. Сред находките вътре -
дезинфекциращо средство за ръце, руло еластичен бинт, ножици и тампони срещу
ухапвания от насекоми имаше и пакетче обезболяващи. Извънземният поклати глава
не, не, не искаше да поглъща химикали - но мъжът и жената го убедиха и той изпи
две таблетки с чаша вода. Уинслет също поиска две, макар че не изглеждаше да е
контузен, и Гарет се подчини. Когато попита президента дали и той има нужда,
получи следния отговор:
- Не, по дяволите, просто карай тази кранта!
Гарет реши, че за момчето - или за съществото, което приличаше на момче -
може да се направи още нещо и набързо измайстори от ластичните бинтове
презраменна превръзка. Възможно беше извънземното да изпитва повече неудобства
с нея, но така поне счупената му ръка нямаше да се подмята насам-натам.
- Нека го изпробваме - каза и се обърна към мъжа с бейзболната шапка: -
Помогни ми да му го сложим. Полека с ръката... леко... леко!
Успяха да поставят ръката на Итън в превръзката. Дъхът на хлапето изсъска
между зъбите му. Болката беше ужасна, но с нея щеше да се справи поне докато
съумяваше да остане в съзнание. Замисли се каква голяма част от живота на хората
включва болка: тя беше постоянен спътник на съществуването им - или физическа,
или душевна. За да обитават такива крехки тела, хората несъмнено бяха силни -
много по-силни духом, отколкото телом, и онези, които изглеждаха най-слаби,
можеха да се окажат с най-силна воля и сърце. Това беше и причината да го
привлича именно това тяло - момчето се бе държало за живота с такава страст! Сега
обаче, осъзна Итън с голяма увереност, тялото беше понесло критични щети и
времето му изтичаше. Можеше да поддържа в движение повредените системи, да
кара контузените дробове да дишат и сърцето да изпомпва кръв през мъртвата плът,
но не можеше да поправи фрактурите - лявата му ръка беше безполезна.
Имаше и още нещо, притеснително дори за него. Каза, настръхнал целият:
- Отново ни догонват.
- Колко са? - попита Дейв.
- Другите четири на мъглявите. И... горгонските кораби също се приближават
много бързо. Мъглявите ще са... вече са тук- уточни той. - Съпровождат ни по два от
всяка страна.
С тръпка на ужас Джеферсън дръпна завесата настрани, за да надникне навън. В
мрака не се забелязваше движение, нямаше светлини - нищо. Хеликоптерът креташе
по курса си на югозапад.
- Пуснете ме! - помоли Итън Дейв и пилота. - Трябва да стигна до прозорец! Те
ще...
Бойните кораби откриха огън.
Само че стрелба започнаха не мъглявите, а горгоните и техни мишени бяха
именно четирите черни кораба. Внезапно от облаците изникнаха стотици яркосини
светкавици и удариха мъглявите и от двете страни на хеликоптера. Навсякъде
наоколо засвяткаха сини експлозии и взривове от трепкащ пламък. Миг по-късно
