въплъщаваше същински кръг от ада и всеки изживяваше своето собствено малко
страдание. След това, в последвалата вцепенена тишина, хеликоптерът започна да се
забавя рязко... и още повече... и накрая остана неподвижен в плен на яркочервения
лъч, макар че и главната перка, и тази на опашката продължаваха да се въртят.
Турбодвигателите виеха и бяха напът да се разпаднат на парчета, а по корпуса на
„Кестрела“ започнаха да се появяват пукнатини от вибрациите им.
Итън се надигна на колене. Вече не представляваше един цялостен механизъм.
Някои от костите в тялото му бяха счупени. Лявото му рамо гореше от болка и не
искаше да се подчини на командата за движение. Беше си прехапал долната устна и
тя кървеше. Около него във въздуха блещукаха яростни вълни от енергия, видими
само за преобразените му извънземни очи. Хеликоптерът се разтресе още по-силно
от носовата кабина до перката на опашката, а двигателите виеха с пресекващо
отчаяние - лъчът започна странично да придърпва машината през небесата.
Итън знаеше, че това е наричаният от хората „тракторен лъч“. Опита се да се
изправи и не успя. Двигателите на хеликоптера стенеха така, все едно хиляди нокти
дерат по стофутова черна дъска. Зад вратата на пилотската кабина дрънчаха и
свиреха аларми и Итън чу механичен женски глас да повтаря:
- Внимание... внимание., внимание... - но дори и машината явно не знаеше за
какво трябва да се внимава.
Дали пилотите бяха в съзнание и изобщо бяха ли още живи?
Извънземният стана с олюляване, залитна към десния борд на хеликоптера и
дръпна завесите от най-близкия прозорец. Лъчът го заслепи. По-скоро долавяше,
отколкото виждаше огромния черен боен кораб на мъглявите на около двеста ярда
разстояние, самият той - виснал неподвижен, докато ги придърпваше към корема си.
По лицето на Итън бликна пот и миротворецът отново за малко да пропадне в черно
езеро. Гърбът му... дали и там имаше нещо строшено? Едва успяваше да стои прав.
Трябваше да действа бързо, преди да припадне, хеликоптерът да се разпадне на
парчета или мъглявият кораб да ги погълне.
Насочи десния си показалец към прозореца. От пръста му се откъсна светещ в
бяло снаряд, който излетя с висока скорост и направи стъклото на парчета. Сега
между него и кораба на мъглявите нямаше нищо, освен тракторния лъч и сто и
няколко ярда нощ.
Болката разсейваше вниманието му. Лявата страна на тялото му беше безполезна
— строшен лакът, строшено рамо. Контузиите бяха повече, отколкото човешкото
тяло бе понасяло досега, но миротворецът не си позволи да падне.
„Сега! - помисли си, стиснал зъби и със стичаща се по лицето пот. - Сега! Искаш
разрушение, а? Ще си го получиш.“
Разпери пръсти и си представи точно какво има нужда да направи. Незабавно пет
блестящи бели топчета се отделиха от връхчетата на пръстите му и се изстреляха по
протежение на тракторния лъч. Възможно беше да ги проследи, ако желае - можеше
да се всели във всяко от тях. Всяко сътворено от него оръжие си оставаше част от
източника му на енергия, така че той на практика беше самите тези пет блестящи
топчета, които сега нарастваха и сияеха по-ярко, и кипяха, и пулсираха с гнева, който
изпитваше и той - бяс, породен от глупостта на тези същества, които смятаха, че
притежават Вечността, а сега... сега щяха да си получат пълната доза лекарство.
По време на сблъсъка топките бяха вече десет фута в диаметър и сияеха толкова
ярко с разрушителна енергия, че ако човешкото око бе в състояние да ги види, щеше
да бъде изгорено до дъно, но за щастие, чудовищната им мощ лежеше отвъд
спектъра на човешкото зрение.
И петте улучиха точно местата, които Итън си бе представил, че ще поразят, и то
в пълен синхрон, без дори милисекунди разлика, със скорост над шестдесет милиона
фута в секунда.
Ако земен учен бе пресметнал ефекта, може би щеше да се заинтригува да
разбере, че резултатът е равен на мощта на двумегатонна атомна експлозия,
постигната току-що без пламък, радиация и взривна вълна. Както корабът на
мъглявите висеше на едно място, стабилен като черен камък, с осемстотин фута
широк лъскав металически гръб, така в следващата секунда просто се изпари. Беше
разкъсан на парчета, разтворен и втечнен и се чу само шумът на бурния вятър.
Тракторният лъч бе изчезнал. Хеликоптерът отново се стрелна напред с около
четвърт от обичайната си скорост, а повредените му двигатели продължаваха да вият
за милост.
Нов отровен дъжд потече към земята. Струите му бяха абаносови на цвят, но със
силен мирис на кафявата слуз, която скакалците изстрелват, когато ги обезпокоят
грубите пръсти на момчетата в горещ летен ден. Течността зацвърча по червените
скали и попи в пясъка и ниските храсталаци, които от векове покриваха пустинята в
