Границата полностью

защитник, но е поел ролята на господар, - когато падне нощта.

- Воуп - каза, след като изяде извънземната субстанция, -какво е това момче,

което търсите? Защо е толкова важно?

- Какво момче? - попита Раткоф. Очевидно не знаеше нищо за параметрите на

тази мисия.

- Те - натърти Джеферсън - искат да заведа при тях някакво определено момче.

Би трябвало да се намира все някъде наоколо... - той огледа обкръжаващата ги

разруха. - Та кой е той, Воуп? И ако можеш да правиш онова, което стори в къщата

преди малко... тогава защо не намериш момчето и не го вземеш лично?

- Имам заповеди - каза горгонът.

- Не ми пука колко души го пазят - продължи Джеферсън. -Можеш да ги

изпариш всичките, ако пожелаеш. Защо тогава ви трябвам аз?

Воуп не отговори и пасторът си помисли, че ще остане безмълвен, но след

няколко секунди извънземното обясни:

- Той ще се противопостави на насилие.

- Защо? И дори да е така, то... - след това обаче Джеферсън Джерико получи ярко

просветление. Каза: - О, мили Боже! Ти тя - каквото и да сте... боите се от него, така

ли е?

Воуп се извърна встрани и вторачи поглед в далечината.

- Боите се - продължи Джеферсън. - И това сигурно означава... че е маскиран

мъгляв?

- Не извличам смисъл.

- От враговете ви. Както и да ги наричате. Той е врагът, маскиран? Сигурно е

постигнал нещо наистина... - значително, щеше да каже, но се усети навреме - лошо,

за да ви бръкне в... да й бръкне дотам, че да поискате да го пипнете в ръчичките си.

Така де, моите ръчички. Какво е сторил? Убил е няколко дузини...

- Спипай любопитството - прекъсна го горгонът, - иначе ще ти дам болка. Сега се

движим.

Той закрачи нанякъде, а Джеферсън и Раткоф усетиха леко остро пробождане

отзад над плешките си и бяха принудени да го последват.

Пасторът си каза, че няма да доживее до края на мисията. Ако хлапето се

окажеше мъгляв с маска, то сигурно беше един вид войник от специалните части, а

ако горгоните се бояха от него... нямаше начин да се каже какви разрушителни сили

е в състояние да развихри тъй нареченото „хлапе“. Да положи ръце на командос

мъгляв и да очаква да го прехвърли обратно в Горгонленд за малко разпит с

мъчения? Да, бе. Първото, което щеше да последва, беше изпаряването от този свят

на някогашния търговец на втора ръка коли Леон Къшман - и то толкова бързо, все

едно са го гръмнали с пистолет в тила.

- Държаха ме намясто, което приличаше на предградие с малки къщурки като от

петдесетте - продължи Раткоф, докато крачеше редом с Джеферсън.

По темето му неспирно се стичаше пот, която петносваше предницата и

подмишниците на ризата му. Пасторът беше наясно, че човекът умира от ужас и има

нужда да поговори, така че просто го слушаше колкото му беше по силите предвид

неговата собствена смъртна присъда, надвиснала над главата му.

- На онова място имаше седемдесет и осем души, доведени от различни части на

Щатите. Наричаме го...

- Мравешката ферма? - предположи Джеферсън.

- А? Не. Микроскопски поляни му викаме. Знаеш ли защо?

- Защото постоянно имате чувството, че ви наблюдават отгоре?

- Аха, точно така. Но си имахме всичко нужно за живеене. Ток, вода, коли, които

не се нуждаят вече от бензин или масло... и времето не се променя никога. Като че...

винаги е ранно лято. Но да ти кажа ли нещо наистина странно?

„Не можеш да си тръгнеш оттам“ - помисли си Джеферсън.

- Не можеш да се махнеш - каза Раткоф. - Може да караш и да караш, и да се

правиш, че отиваш някъде... но внезапно завиваш зад поредния ъгъл и се озоваваш

точно там, откъдето си тръгнал. Шантаво, а?

- Да - каза Джеферсън. Мравешката ферма, Микроскопски поляни... чудеше се

как наричат затворите си японците, руснаците, норвежците и бразилците. Горгоните

изучаваха хората точно както старателни учени изучават насекомите. Чудеше се също

и какво са сторили на Раткоф, след като са го разглобили на съставните му части, и

какво са добавили, че да стане толкова ценен за тази малка врътка. Надяваше се да

не узнае никога.

- Липсват ми звездите - додаде Раткоф с тих благоговеен глас. - Ние с татко...

преди много години... често излизахме да спим на къмпинг в задния ни двор в

Джърси. Вдигахме палатка. Аз бях бойскаут, ако щеш вярвай. Та след като си

приготвехме хотдога и пийнехме „Индианска кръв“ - така баща ми наричаше коктейл

от гроздов сок, пепси и бира от корени - казвахме лека нощ на мама, когато излезеше

на задната веранда, и после си лягахме. Само мъжете. Сещаш се...

- Ясна работа - отвърна Джеферсън, чийто спомен за баща му включваше дъх с

ухание на евтино уиски, крива усмивка на отпусната физиономия и празното

обещание на търговеца, че утре денят ще е по-добър.

- Но... като превалеше полунощ - продължи Раткоф, - всеки път изпълзявах от