Границата полностью

- Да вървим - прикани Дейв, когато Итън се приближи. - Отзад има малко място!

Започвайки от средата на автобуса и назад до края на купето, седалките бяха

свалени с помощта на комплекта инструмента, измъкнат от руините от Дарнъл

Макомбе, но въпреки това машината беше претъпкана. Тежко ранените лежаха или

седяха и обятията на свои другари. Най-мъчителното от всичко беше, че Джей Ди се

принуди да обяви трима души с прекалено сериозни наранявания и лоши счупвания

за негодни да пътуват и заяви, че смъртта им е неизбежна.

- Няма друг начин - беше казал докторът, стиснал здраво патерицата си. - Те

може да издъхнат след час-два или пък да стискат зъби още пет-шест часа, но дори не

са на себе си. Това е реалността. Не мога да сторя нищо друго за тях, освен да им

предложа избавление.

- И кой точно ще ги избави, док? - попита Дейв. - Кой ще дръпне спусъка три

пъти и ще понесе последствията?

- Не бива да ги оставяме тук живи - отвърна Джей Ди. - В тъмното, сами.

- Мамка му - изруга Дейв. - Съвсем сигурен ли си, че абсолютно нищо не можеш

да сториш?

- Нямам да им дам дори обезболяващи. Разполагам единствено с бутилка

кислородна вода. Не мога да оправя пробитите дробове на Нийл, нито пък счупения

гръбнак на Дайна или смазаните й крака и не мога да даря Ейса с нов мозък, та да

сменя онзи в строшения му череп. Имам достатъчно много хора, на които поне мога

да помогна... но... предполагам онова, което съм в състояние да сторя, е да раздам

лекарството на милостта, понеже не искаме да изоставяме никого от другарите си

жив в ръцете на сиваците. Така че ще взема пистолет и ще ида ей-там, където лежат

те, и ще сторя онова, което понякога лекарят е призован да направи... Ще поиграя на

Господ. Вярно, несъвършен, измъчен и нищожен Господ, но все някой трябва да го

стори. А сега ме извини, Дейв, трябва да довърша обхода си.

От купето на претъпкания с последните обитатели на „Пантър Ридж“ автобус

Итън чу три изстрела. Никой не повдигна дума за тях и когато Дейв помогна на Джей

Ди да се качи, никой не зададе излишни въпроси. Последна влезе Оливия - с

кръвясали очи и такъв вид, все едно за изминалия ден върху плещите й са се

стоварили двайсет години мъка и отчаяние, което, както Итън си каза, всъщност не

беше лъжа. Той остана прав, за да могат да седнат други. Мерна за момент Ники,

която стоеше още по-навътре към дъното и го пронизваше с поглед, но бързо

отклони очи.

Ужасното беше... че самият той знаеше за промените. Превръщаше се в нещо

непознато... в някакво кошмарно създание... И ако изобщо е бил човек

първоначално, то явно противоречеше на поуката от макета на „Видимият“, понеже

предполагаше, че е загинал при експлозията в онзи мол, и за доказателство служеха

синините му, но все още не беше мъртъв - не и със смърт, каквато познаваха човеците

- и сега контузиите му започваха да говорят на друг език, с езика на среброто.

- Всички да се хванат за нещо или за съседа си - обади се Хана, докато се

наместваше зад волана.

Завъртя ръчката, която затваряше вратата, както сигурно беше правила хиляди

пъти. Запали двигателя и той взе да чука и да се оплаква, но после колелата се

завъртяха и пътниците напуснаха „Пантър Ридж“, подминаха стената и обкованата с

листове метал порта и излязоха навън в жестокия свят на космическа война -стъпиха

напът, който водеше на юг към Денвър и да се надяваме, към аптеки или болници,

които още не са били ограбени. И както мнозина хранеха надежда - път, водещ към

някакво спасение от лудницата, обхванала Земята, към някаква сигурност, каквато и

да бъде тя. Джей Ди, седнал с опънато пострадало коляно, се взираше в нищото.

Итън забеляза, че сините му очи са влажни - преди горяха съвсем ясни, а сега бяха

замъглени и помътнели.

Подминаха изгоряло каре къщи с такъв вид, все едно през него се е вихрила

огнена буря. Итън забеляза Ники да се взира и предположи, че там навремето е бил

домът й, а сега на негово място се търкаляха само пепел и кости както навсякъде по

света.

- Виж ти, виж ти! - възкликна Хана. Говореше на Оливия и Дейв, който се беше

изправил точно до нея. Автобусът ръмжеше и се клатушкаше. - Трима пичове вървят

към нас по пътя. Единият ни маха с ръчица. Да спрем ли, или да карам право през

тях?

И Дейв, и Оливия ясно различаваха тримата, които крачеха в средата напътя

пред автобуса. Онзи в средата размахваше ръце. От едната му страна се движеше едър

тип с дълга черна коса и брада, а от другата - оплешивяващ господин с бяла риза

точно като излязъл на следобедна разходка банкер, само дето беше мръсен и се

олюляваше.

- Да ги газя ли? - попита Хана. - Да не поемаме рискове?

Не беше отместила крак от газта.