И Оливия, и Дейв не можеха да се отърват от мисълта, че преди малко са били
екзекутирани трима души - и си го наричайте „последна милост“, ако щете - но това
не правеше решението по-лесно. Трима техни приятели, които бяха опъвали хамута
също като всички останали и накрая той ги бе смазал. В автобуса надали имаше
място дори и за още един пътник, да не говорим за трима... А и винаги имаше
вероятност да се окаже, че тези тримата само външно наподобяват хора.
Но ето ги на: застанали пред автобуса, нямаха намерение да се дръпнат, а Хана -
да настъпи спирачката, така че решението трябваше да бъде взето буквално за
секунди.
Оливия си пое дълбоко дъх, за да си прочисти ума, и го взе.
Още не се бяха превърнали в животни и определено не бяха станали убийци на
човешки същества, които можеха да получат помощ. Разполагаха с дузина заредени
оръжия, ако се наложеше. Бяха приемали предостатъчно скитници в „Пантър Ридж“.
Нима сега беше по-различно?
- Спри да ги видим - нареди Оливия. - Да чуем какво имат да ни казват. Но
дръжте оръжията подръка.
Хана отпусна газта и настъпи педала на спирачките. Автобусът се приближи до
тримата напътя и започна да спира. В задната му част Итън, застанал на пътеката
между седалките и притиснат отвсякъде с хора, не виждаше нищо, но и до него
стигна вестта, че напътя има трима души. Щом автобусът спря с недоволно скърцане,
Хана отвори вратата и насочи зловещия си пистолет над прага. Подвикна спокойно:
- Ха прекрачите границата, ха сте лапнали куршума от пушкалото ми!
Тримата си говореха, без да правят опити да приближат автобуса.
Оливия предложи:
- Дейв, нека проверим какво искат!
Слязоха предпазливо навън. Дейв държеше узито си в готовност, а тя носеше в
ръка своя колт автоматик 45-и калибър. Пръстът й беше на спусъка и Оливия бе
напълно наясно, че могат да отделят не повече от няколко минути, така че каквото и
да имаха наум онези тримата, нямаше да е зле поне единият да го бива в приказките.
ШЕСТНАДЕСЕТ
- Навремето бях... както се казва, добре осигурен - сподели Бърт Раткоф, докато
двамата с Джеферсън Джерико следваха Воуп по дългия път, водещ ги през
разрушени предградия, където вече не растат млади косачи на трева и никога повече
няма да бъде налята чаша лятна лимонада. - Съпругата ми ме заряза преди шест
години, но се научих да се справям и без нея. Поддържах връзка със сина ни. Живее в
Глендейл, Калифорния, и е застрахователен детектив. Работи за ония с говорещия
20
гекон ... - Раткоф закима. - Да, обзалагам се, че е добре. И тримата заедно с Джени и
момичетата. Добре са, обзалагам се. Намерили са къде да се скрият и ще преживеят
катастрофата. Хей, космонавтче! Краката ми са на каша, не мога да поддържам
твоето темпо. Не може ли да забавиш поне малко... мамка му! - последното изрече с
гримаса и се хвана за врата.
- Не бих го ядосвал - посъветва го Джеферсън, но и на него не му стигаше въздух
и краката му започваха да се схващат. Бяха ли прекосили пеша целия проклет град?
Нямаше да се учуди. През последния половин час Воуп беше ускорил темпото, сякаш
гореше от нетърпение да се добере до някакво място преди определен момент.
- Воуп! - призова Джеферсън. - Нуждаем се от малка почивка!
Не получи отговор и скоростта им не намаля.
Опита отново:
- Воуп, ние сме просто човеци. Не сме... силни като теб. Телата ни предават,
понеже са слаби. Ще се смилиш ли над нас и да ни позволиш да починем няколко
минути?
Воуп внезапно спря и се обърна към двамата си спътници, а на маската на лицето
му за момент се изписа високомерно презрение. Заяви:
- Вие сте слабаци. Не заслужавате свят, който не сте в състояние да удържите.
Дори... - поспря в търсене на дума от вътрешния си речник на езика им. - ...робите са
по-силни от вас.
- Прекланям се пред познанието ти, че съм по-слаб от роб -каза му Джеферсън с
лек разговорен тон. - Но продължавам да те моля за почивка. Ще сме ти безполезни,
ако крехките ни тела се износят.
Малките черни очички на Воуп се стрелнаха към Раткоф.
- Право дума - потвърди нюйоркчанинът.
- Почивка тогава - каза Воуп. - Храна.
Смъкна раницата си, отвори я и извади две малки кубчета от бялото, подобно на
тофу вещество, което Джеферсън познаваше твърде добре. Подаде ги на пленниците
си.
-
планета?
- Взимай го и яж - посъветва го Джеферсън. - Не знам какво е, но ще те зареди с
енергия.
Той взе едното и Бърт се пресегна за другото. Двамата заедно задъвкаха
изкуствени хранителни вещества под натежалото жълто небе в земите на
мъртъвците. Слънцето, бледо сияние във влажните дълбини, беше поело по пътя
надолу. Джеферсън буквално усещаше приближаването на мрака и никак не му се
щеше да остане на открито с един горгон - дори такъв, който се предполага да му е
