В късната есен от първата година на Кнехт като магистър, докато неговият приятел беше в началото на изследванията си върху Китай, един ден при бързото преглеждане на канцеларския дневник той се натъкна на бележката: „Студентът Петрус, от Монтпор, пристигна с препоръка от Magister Musicae, носи специални поздрави от стария майстор по музика, моли за подслон и достъп до архива. Настанен е в странноприемницата за студенти.“ Студентът и неговата молба той спокойно можеше да предостави на хората от архива, това беше нещо всекидневно. Обаче „специални поздрави от стария майстор по музика“ — можеше да се отнася само за него. Нареди да повикат студента, наглед той беше едновременно вглъбен в себе си и пламенен, но някак мълчалив млад мъж и явно принадлежеше към елита на Монтпор, най-малкото изглеждаше, че аудиенцията при магистъра за него е нещо привично. Кнехт попита какво му е поръчал да предаде старият майстор по музика.
— Поздрави — каза студентът. — Много сърдечни и с дълбоко уважение към вас, достопочтени, а също и една покана.
Кнехт предложи на госта да седне; избирайки грижливо думите си, младежът продължи:
— Многоуважаваният майстор по музика, както казах, настойчиво ми поръча да ви поздравя от него. При това загатна желанието при пръв удобен случай, колкото е възможно по-скоро, да ви види. Той ви кани или ви препоръчва в най-близко време да го навестите, естествено при условие, че посещението може да се съчетае с командировка и няма да ви отнеме много време. Приблизително така гласи поръката.
Кнехт погледна изпитателно младия мъж; сигурно принадлежеше към любимците на стария. Внимателно постави въпроса:
— Колко дълго възнамеряваш да останеш при нас в архива Studiose36?
И получи отговора:
— Точно до момента, достопочтени господине, в който ви видя, че тръгвате на път за Монтпор.
Кнехт размисли.
— Добре — каза той тогава, — а защо това, което старият майстор ти е поръчал за мене, не предаваш дословно, както всъщност би трябвало да се очаква.
Петрус издържа упорито погледа на Кнехт и бавно, като все по-грижливо търсеше думите си, сякаш трябваше да се изразява на чужд език, подхвана.
— Няма никаква поръка, достопочтени — призна той, — затова и не се предава дословно. Вие познавате моя многоуважаван майстор и знаете, че той винаги е бил необикновено скромен човек, в Монтпор разказват, че в неговата младост, когато бил още репетитор, но от целия елит смятан за най-представителния кандидат за майстор, му дали прозвището Най-хрисимия. Е, тази скромност, и не по-малко пиететът, неговата готовност да служи, съобразителността и търпението му, откакто е остарял и напуснал длъжността си, всецяло са се увеличили, вие без съмнение знаете по-добре от мене това. Скромността не би му позволила да моли и ваша светлост за едно посещение, колкото и горещо да го желае. Ето защо, Ботите, не съм удостоен с поръка от този род и въпреки това действах, като че ли ми я е възложил. Ако е грешка, зависи от вас дали ще погледнете на несъществуващото поръчение действително като на такова.
Кнехт се усмихна леко.
— А твоето занимание в архива на играта, драги? Само претекст ли беше?
— О, не. Имах да упражня там редица ключове и бездруго в най-скоро време трябваше да моля за вашето гостоприемство. Но ми се видя основателно да поускоря това малко пътуване.
— Чудесно — кимна магистърът, станал отново съвсем сериозен. — Мога ли да попитам за причината на ускоряването.
Младежът затвори за миг очи с дълбоко набръчкано чело, като че ли въпросът много го измъчваше. После отново впери изпитателен и младежки критичен поглед в лицето на магистъра.
— На въпроса не би могло да се отговори, ако вие не решите да го формулирате по-точно.
— Е, добре — извика Кнехт, — и така, толкова ли е тежко състоянието на стария майстор, тревожно ли е то?
Студентът забеляза, макар магистърът да бе говорил с най-голямо спокойствие, неговата искрена загриженост за стария човек. За пръв път от началото на разговора в неговия някак мрачен поглед се появи лъч на благоразположение и гласът му прозвуча малко по-приятелски и естествено, когато най-сетне започна открито да излага молбата си.