— Благодаря още веднъж, Петрус — каза той. — Следва да ти е известно, че един магистър има най-различни задължения. Не мога да си сложа шапката и да замина, първо това трябва да бъде съобразено и възможно. Надявам се, че до два дни ще успея. Ще ти бъде ли достатъчно, можеш ли дотогава да приключиш работата си в архива? Да? Тогава ще те повикам, когато настане време.
Действително няколко дни по-късно Кнехт замина за Монтпор, придружен от Петрус. Когато там сред градината наближиха павилиона, в който живееше старият магистър — някакъв приятен и съвсем спокоен скит, — от вътрешната стая чуха музика, нежна, изящна, но със строго отчетливи тактове и приятно бодра; там седеше старият и само с два пръста свиреше една двугласна мелодия — Кнехт веднага отгатна, че трябва да е из един от сборниците с двугласни песни от края на шестнадесетото столетие. Стояха, докато настъпи тишина, после Петрус извика магистъра и съобщи, че се е върнал и довел гост. Старецът се появи на вратата и ги погледна усмихнат. Приветствената усмивка на майстора по музика, която всички обичаха, беше винаги по детски открита, сияеща, сякаш поднасяше съсредоточеност и радушие; преди близо тридесет години Йозеф Кнехт я бе видял за първи път, отворил и подарил сърцето си на този приветлив човек в оня смутно-блажен утринен час в стаята по музика; оттогава често и всякога с дълбока радост и чудно вълнение отново бе виждал тази усмивка и докато посивялата коса на приветливия майстор бе станала съвсем сива и постепенно бяла, гласът му — по-тих, ръкостискането — по-слабо, вървежът — по-мъчителен, усмивката му не бе загубила нищо от своята ведрост и прелест, от чистотата и откровеността си. И този път приятелят и ученикът видя: несъмнено лъчезарното, привлекателно като вест просияване на усмихнатото старческо лице, чиито сини очи и леката руменина на бузите с годините бе поизбледняла, беше не само старото и често вижданото, то беше по-съкровено, по-тайнствено и по-наситено. Едва сега, когато се поздравиха, Кнехт започна действително да разбира в какво се състоеше молбата на студента Петрус и колко много той самият, който мислеше, че прави жертва за нея, е надарен, обогатен.
Приятелят му Карло Феромонте, когото потърси няколко часа по-късно — тогава библиотекар в прочутата музикална библиотека на Монтпор, — беше първият, комуто заговори за това. Той е съхранил разговора от оня час в едно писмо:
