„— Нашият стар майстор по музика — каза Кнехт — беше и твой учител и ти много го обичаше, виждаш ли го още често?
— Не — каза Карло, — това значи, че естествено го виждам нерядко, примерно, когато той се разхожда, а аз тъкмо тогава излизам от библиотеката, но от месеци не съм говорил с него. Той все повече и повече се отдръпва и, изглежда, не може да понася никакво общуване. По-рано беше определил една вечер за хора като мене, за по-раншните си репетитори, които сега са чиновници в Монтпор; вече от години и това престана, за нас дори бе крайно изненадващо, че той предприе пътуването до Валдцел за тържествения обред при въвеждането ви в длъжност.
— Да — каза Кнехт, — но щом все пак от време на време го виждаш, не ти ли прави впечатление някаква промяна в него?
— О, да, вие имате предвид добрия му външен вид, неговата веселост, странното излъчване. Естествено ние сме го забелязали. Докато силите му изчезват, тази веселост се увеличава. Ние свикнахме с това, на вас положително то ви се хвърля в очи.
— Неговият помощник Петрус — каза Кнехт — го вижда много По-често от тебе, но той не е свикнал с това, както се изразяваш ти. Дойде при мене с убедителни основания — пътувал до Валдцел изключително с тая цел — да ме подтикне за днешното ми посещение тук. Какво мислиш за него?
— За Петрус? Той е много добър познавач на музиката, малко по-педантичен впрочем, отколкото гениален и някак бавен или тежък човек. Но на стария майстор по музика е безусловно предан и за него би си дал живота. Мисля, че службата му при високопочитания господар и идол просто го изпълва съвсем, той сякаш е обсебен от нея. Нямате ли и вие същото впечатление?
— Обсебен? Да, но този млад човек, смятам аз, е не просто обзет от една любов и страст, не просто влюбен в своя стар учител и го превръща в свое божество, той е обсебен и омагьосан от един действителен и истински феномен, защото го вижда по-добре или по усет го разбира по-добре, отколкото вие, другите. Искам да ти разкажа как ми се стори на мене. И тъй, днес дойдох при стария майстор, когото не бях виждал от половин година, по недомлъвките на неговия помощник очаквах за себе си малко или изобщо нищо от това посещение; просто изпитах страх, че уважаваният стар магистър може внезапно в най-близко време да ни напусне, и бързах насам поне още веднъж да го видя. Когато той ме позна и поздрави, лицето му просия, но старият не изрече нищо освен името ми и ми подаде ръка, ала и това движение, и тази ръка ми се струваше, че светят, сякаш целият той или поне очите, бялата коса и бледорозовата му кожа излъчваха едно слабо хладно сияние. Седнах при него, той отпрати студента — само с един поглед, и тогава затече най-своеобразният разговор, който някога съм имал. Отначало, разбира се, за мене беше много странно и потискащо, дори засрамващо, защото непрестанно се обръщах към стария или поставях въпроси и на нищо той не отговаряше другояче освен с поглед; не можех да разбера дали въпросите ми или това, което споделях, го докосва само като тягостен шум. Това ме объркваше, разочароваше и уморяваше, в собствените си очи изглеждах толкова подробен и натраплив; каквото и да казвах на майстора, ответът беше само усмивка и един бегъл поглед. Да, и ако тези погледи не бяха изпълнени с благоразположение и сърдечност, то би трябвало да мисля: старецът неприкрито се присмива, на мен, на моите разкази и въпроси, а също и на ненужния предлог за пътуването ми дотук и за посещението ми при него. Е, какво, нещо подобно човек би могъл да допусне от неговото мълчание и усмивки, всъщност те бяха една защита и един укор, но по друг начин, стояха на по-друго равнище и смислова степен, отколкото биха могли да бъдат някои присмехулни думи. Трябваше първо да се скова и да преживея пълно крушение с моите, както ми се струваха, търпеливо-вежливи опити за повеждане на разговор, преди да почна да разбирам, че старият човек притежава сто пъти по-голямо търпение, настойчивост и вежливост от мене. Възможно е това да бе траяло четвърт или половин час, на мен то ми се стори половин ден. Тъжен, уморен, обзет от неохота, почнах да съжалявам за пътуването си, устата ми пресъхна. Но ето че пред мен седеше достопочтеният човек, моят благодетел, моят приятел, който, откак помня, владееше сърцето и доверието ми и никога не е оставял без отговор моя дума, а той седеше, слушаше ме да говоря или изобщо не ме слушаше, но седеше зад своето сияние и усмивка, зад златната си маска, скрит и окопан, недосегаем, принадлежащ на друг свят, с други закони и всичко, което с думи исках да му предам от себе си, да пренеса от нашия в един личен свят, сякаш се стичаше по него както дъжд по камък. Накрая аз вече нямах никаква надежда, вълшебната стена се пропука, най-после той ми помогна, най-после той каза една дума! Това беше единствената дума, която го чух да изрича днес. «Ти се преуморяваш, Йозеф» — каза той тихо, с глас, пълен с онази трогателна приветливост и загриженост, които са познати и на теб. Това беше всичко. «Ти се преуморяваш, Йозеф.» Като че ли ме беше наблюдавал дълго време, зает с някаква прекалено напрегната работа, и сега искаше да ме предупреди. Той изговори някак мъчително, като че ли действително от дълго време бе отвикнал да движи устни. Едновременно положи ръка на рамото ми, тя беше лека като пеперуда, прониза ме с очи и се усмихна. В този миг аз бях победен. В мен проникна нещо от неговото ведро мълчание, нещо от търпението и спокойствието му и изведнъж ме озари разбирането за стария човек и за обрата, който бе взела неговата същност, отдалечавайки се от хората към тишината, откъсвайки се от думите към музиката, от мислите — към единение. Аз схванах какво ми се бе видяло най-добро в него и едва сега проумях тази усмивка и това сияние. Той беше светец и съвършен човек, който ми се яви в един час на своето сияние, а аз, невежата, исках да го изкуша, да го разпитам и да го накарам да води обикновена беседа. Слава богу, че това не ми се проясни съвсем късно. Той можеше да ме отпрати и с това да ме избегне завинаги. И така бих се лишил от най-особеното и най-чудесното, което съм преживял някога.
— Виждам — каза Феромонте замислен, — че вие откривате в нашия магистър нещо като светец и е хубаво, че тъкмо вие сте, който ми заговаря за това. Признавам, че от всеки друг бих възприел подобен разказ с най-голямо недоверие. Аз в края на краищата съвсем не съм любител на мистичното, преди всичко като музикант и историк съм приятел и привърженик на чистите категории. Понеже в Касталия ние не сме християнска общност, нито пък индийски или даоистки манастир, струва ми се, че неговото присъединяване към светците, следователно към една чисто религиозна категория, е недопустимо за човек от нас и ако не беше ти, а някой друг, прощавайте, вие, Domine, аз бих взел това за прегрешение. Но си мисля, че вие едва ли имате намерение да предложите официалната канонизация на стария уважаван магистър, пък и за това в нашия орден няма меродавни власти. Не, не ме прекъсвайте, говоря сериозно; ни най-малко не се шегувам. Вие ми разказахте едно ваше преживяване и трябва да призная, че малко се засрамих, защото описаният от вас феномен наистина не се е изплъзнал съвсем от вниманието ни, на мен и моите колеги в Монтпор, но след като го забелязахме, просто не му отдадохме голямо значение. Разсъждавам върху причината за моето недоверие и равнодушие. Че преобразяването на стария майстор по музика ви е направило такова впечатление или ви се е сторило необикновено събитие, докато аз едва съм го забелязал, естествено се обяснява с това, че преобразяването му за вас е неочакван приключен резултат, докато аз съм бил свидетел на бавното му развитие. Старият магистър, когото сте видели преди месеци и отново чак днес, отстои твърде далеч от някогашния си образ, в същото време ние като съседи при всяка нова среща сме виждали едва забележими промени. Но признавам, че обяснението не ме задоволява. Щом пред нашите очи се извършва нещо като чудо, макар така тихо и бавно, то би трябвало, ако сме непредубедени, да бъдем по-силно развълнувани от него, отколкото съм аз. И тук се натъквам на причината за собствената си затвореност: аз съвсем не бях безпристрастен. Това, че не забелязах феномена, се случи, защото не исках да го забележа. Както всеки друг, виждах засилващата се затвореност и мълчаливост на уважавания от нас човек, едновременно с повишаването на неговата приветливост, все по-светлия и по-реален блясък на лицето му, когато при среща мълчаливо отвръщаше на поздрава ми. Това аз, а и всеки друг естествено забелязваше. Но вътрешно се противопоставях да видя в този феномен повече и се противопоставях не от липсата на уважение към стария магистър, а отчасти, защото отричам култа към личността и фанатизма изобщо, и отчасти, защото не приемах фанатизма в дадения случай, именно този вид култ, с който студентът Петрус превръща своя майстор в божество. Това ми стана съвършено ясно по време на вашия разказ.
— То беше и — усмихна се Кнехт — още един заобиколен път, за да откриеш на себе си самия своята антипатия към бедния Петрус. Но как стоят нещата? И аз ли съм мистик и мечтател? И аз ли се поддавам на забранен култ към личността и светците? Или ти ще ми признаеш това, което не признаваш на студента, а именно, че ние сме видели и преживели нещо, не сън и фантазия, а нещо реално и предметно?
— Естествено признавам — каза Карло бавно и замислено, — никой няма да се съмнява във вашето преживяване, в красотата или ведростта на стария магистър, когато се усмихва някому така невъобразимо. Въпросът е само: как да разтълкуваме феномена, как да го наречем, как да си го обясним? Звучи малко даскалски, но пък ние, касталийците, някога сме били даскали и ако бих желал да систематизирам и назова вашето и моето преживяване, то аз не искам да го направя, за да разруша реалността и красотата му чрез абстракции и обобщения, а защото ми се иска да го обрисувам и запазя колкото е възможно определено и ясно. Ако по време на някакво пътуване чуя нейде селянин или дете да си тананика мелодия, която не зная, за мен това също е преживяване, и ако после се опитам веднага колкото е възможно по-точно да нотирам тази мелодия, това не значи отхвърляне или слагане настрана, а едно видимо доказателство за внимание и увековечаване на моето преживяване.
Кнехт му кимна приятелски.
— Карло — каза той, — жалко, че ние вече толкова рядко можем да се видим. Не всички приятели от младостта остават същите при всяка нова среща. Дойдох при теб да ти разкажа за стария магистър, защото си единственият тук, с когото ми е приятно да споделя узнатото и да изпитам съчувствието му. Сега оставям на тебе, отнеси се към моя разказ и наречи състоянието на просветление на нашия майстор както искаш. Бих се радвал, ако някога пожелаеш да го навестиш и за известно време останеш в неговото сияние. Състоянието му на благодат, съвършенство, библейска мъдрост, блаженство, или както и да го наречем, може да принадлежи към религиозния живот; макар в Касталия ние да нямаме религии и църква, то благочестието все пак не ни е нещо непознато, тъкмо нашият стар майстор по музика винаги е бил човек, изтъкан от благочестивост. И тъй като в много религии има предания за удостоените с благодат, за съвършените, лъчезарните, просветлените, защо и нашата касталийска благочестивост веднъж да не стигне своя разцвет? Стана късно, трябва да си лягам, утре сутринта заминавам много рано. Надявам се скоро да дойда отново. Но нека само съвсем накратко ти разправя докрай моята история. И тъй, след като той ми каза: «Ти се преуморяваш», най-после успях да се измъкна от моите усилия за повеждането на разговор и не само да замълча, но и да възпра стремежа си да се насоча към погрешната цел да го изследвам и искам да спечеля с помощта на думите и уговорките този мълчаливец. И от момента, в който се отказах и предоставих всичко на стария, то сякаш тръгна от само себе си. Ако желаеш, после можеш да замениш моите изрази с други, сега обаче ме изслушай, дори и да ти се виждам неточен или да обърквам категориите. Бях близо час или час и половина при стария и не мога да предам какво стана или бе разменено между мене и него, думи не се изрекоха. Само чувствах, след като вътрешната ми съпротива бе сломена, че той ме повеждаше към своя покой и своята ведрост и двама ни обгръщаха веселост и чудно спокойствие. Без разум и воля бях се отдал на медитация, това донякъде приличаше на една особено сполучлива и ощастливяваща медитация, чиято тема беше животът на стария магистър. Аз го откривам или долавям в хода на неговото развитие оттогава, когато той ме срещна за пръв път, бях момче, до сегашния час. Това беше живот на всеотдайност и труд, но свободен от принуда, свободен от честолюбие и изпълнен с музика. И се развиваше така, сякаш, ставайки музикант и майстор по музика, той бе избрал музиката като един от пътищата към върховната цел на човека, към вътрешна свобода, чистота и съвършенство, и, види се, оттогава не беше правил нищо друго, освен това да остави все повече да бъде проникнат от музиката, преобразен, пречистен, като се почне от сръчните, умни ръце на чембалист и богатата великанска музикална памет чак до всички части и органи на тялото и душата, чак до пулса и дишането, до съня и съновиденията, и сега, струва ми се, той е само един символ, нещо повече, една сетивна форма, персонификация на музиката. Поне аз възприех неговото излъчване или това, което подобно вълните на ритмично дишане се люшкаше помежду ни, като музика, някаква станала съвсем нематериална, езотерична музика, която поема всеки от въведените във вълшебния кръг както многогласна песен — встъпващия нов глас. Оня, който не е музикант, навярно би си представил този дар в други картини… Един астроном може би би се видял да кръжи около луната, около някаква планета, един филолог би чул да го заговарят на всезначещ магически праезик. Е, достатъчно, а сега сбогом. За мен беше радост, че те видях, Карло.“
