Това, че знаех за съществуването на един свят извън нашата малка провинция, дължах не на изследванията си, при които този свят се явяваше само като далечно минало, а първо на моя съученик Десиньори, който беше гост отвън, и по-късно на престоя си при бенедиктинските отци и на отец Якобус. Със собствените си очи видях много малко от света, но чрез този човек добих представа за това, което наричат история, а може би още тогава беше положена основата на изолацията, в която попаднах след завръщането си. От манастира се върнах в една страна почти без история, в провинция на учени и играчи на стъклени перли, едно златно и крайно приятно общество, в което обаче аз, изглежда, стоях съвсем сам с моя предусет за света, с моето любопитство към него и съчувствието ми. Тогава беше достатъчно да ме обезщетите за това; там имаше неколцина мъже, които уважавах много, и за мен щеше да бъде ощастливяваща и дори носеща свян чест да бъда техен колега, там имаше още група добре възпитани и високообразовани хора, а също и достатъчно работа и действително твърде надарени и заслужаващи обич ученици. Но по време на учението си при отец Якобус бях направил откритието, че съм не само касталиец, а и човек, че светът, целият свят има отношение и към мене и също, че ме засяга изискването да живея с него. От това откритие произтичаха потребности, желания, изисквания, задължения, които аз в никакъв случай не биваше да следвам. Животът на света, такъв, какъвто изглеждаше на касталиеца, беше нещо изостанало и малоценно, живот на безредие и суровост, на страсти и разстроеност, в него нямаше нищо красиво и желано. Но животът и светът бяха естествено неизмеримо по-големи и по-богати, отколкото представите, които можеше да си съгради един касталиец, животът и светът бяха изпълнени от сътворяване, изпълнени от история, изпълнени от опит и вечно нови начала, може би бяха хаотични, но те бяха родината и майчината земя на всички съдби, на всички извисявания, на всички изкуства, на цялото човечество, те бяха създали езиците, народите, държавите, културите, също и нас, и нашата Касталия и отново щяха да видят смъртта на всичко и да го надживеят. Учителят ми Якобус бе събудил у мен една любов към този свят, която постоянно нарастваше и търсеше сокове, а в Касталия нямаше нищо, което можеше да я подхрани, тук бяхме извън света, бяхме един малък, съвършен свят, но свят, за който вече няма раждане, вече няма растеж.
Кнехт пое дълбоко дъх и замълча. И тъй като Александер не отвърна нищо, а само го погледна с очакване, кимна му замислен и продължи:
— Няколко години ми тегнеха само два товара. Трябваше да изпълнявам една висока длъжност, да нося отговорност за нея и да превъзмогна моята любов. Длъжността, това ми беше ясно още от началото, не биваше да страда заради тази любов. Напротив, тя трябваше, както си мислех, да спечели от нея. И дори — но се надявам, че не беше така — да вършех работата си не тъй съвършено и безукорно, както се очаква от магистър, то въпреки всичко знаех, че по сърце съм по-буден и по-жив, отколкото някои безупречни колеги, и че имах какво да дам на моите ученици и сътрудници. Задачата си виждах в това, без скъсване с традицията, бавно и кротко да разширявам и стоплям касталийския начин на живот и мислене и да им вливам от света и историята нова кръв, чудесен божи промисъл бе пожелал по същото време вън, в страната, един светски човек да чувства и мисли точно същото и да мечтае за едно сприятеляване и взаимно проникване на Касталия и света. Това беше Плинио Десиньори. Майстор Александер леко изви устни, като каза:
— Е, да, от влиянието на този човек върху вас никога не съм очаквал нещо особено радостно, също толкова малко и от вашия злощастен питомец Тегулариус. Следователно Десиньори е този, който ви доведе до пълно скъсване с предписанията?
— Не, Domine, но отчасти той, без сам да знае, ми помогна при това. Внесе струя свеж въздух в моето затишие и чрез него аз отново се докоснах до външния свят и едва сега ми беше възможно да се вгледам и да призная пред себе си, че в края на моя тукашен жизнен път съм загубил същинската радост от работата си и че е време да сложа край на мъката. Бях оставил зад себе си едно стъпало, бях преминал един предел и този път това бе Касталия.
— Как само се изразявате — забеляза Александер с поклащане на глава. — Като че ли пределът Касталия не би бил достатъчно голям мнозина да се занимават за цял живот достойно с него. Сериозно ли вярвате, че сте измерили и преодолели този простор?
— О, не — извика другият живо. — Никога не съм вярвал в подобно нещо. Когато казвам, че съм стигнал границата на това пространство, то аз мисля само: каквото можех да постигна като личност и на моя пост тук, вече е направено. От известно време съм на границата, при която моята работа като майстор на играта на стъклени перли се превръща във вечно повторение, в празно обучение и формула, което аз изпълнявам без радост, без въодушевление, понякога дори без вяра. Беше време да се приключи.
Александер въздъхна:
