Ходенето пеш доставяше радост на Йозеф Кнехт, от години не бе вървял така, да, като се опита да си припомни по-точно, му се струваше, че последното негово пътешествие пеш беше онова, когато се завръщаше от „Мариафелс“ в Касталия и за онази някогашна тържествена игра във Валдцел, която беше толкова помрачена със смъртта на магистър Томас фон дер Траве, а после бе превърнала него самия в наследник на магистъра. Иначе, когато си спомняше за онези времена, за студентството и за бамбуковата горичка, всякога си представяше, че от някаква гола студена килия гледа към далечни, огрени от весело слънце местности, към невъзвратимото, към превърналото се в рай на спомените; такива възпоменания винаги, макар и да го навестяваха, без да носят тъга, бяха едно вглеждане в много далечното, другото, придобилото тайнствено-празнично различие от днес и от делника. Сега обаче в този ведър и ясен септемврийски следобед, със силните багри тук и леките като дъх, мечтателно нежни, преливащи от синьо във виолетово тонове на далечината, с приятното ходене и безгрижното съзерцание, сякаш отдавна преживяното пътуване пеш не се мяркаше като далнина и рай в едно примирено днес, а днешното пътуване приличаше на някогашното, днешният Йозеф Кнехт — на някогашния, като брат, всичко беше пак ново, тайнствено, многообещаващо, всичко било можеше да се върне и още много ново ведно с него. Денят и светът отдавна не му бяха изглеждали така необременени, красиви, невинни. Щастието на свободата и на самоопределението проникваше в него като силна напитка; колко отдавна не бе долавял това усещане, тази прелестна и очарователна илюзия! Замисли се и си спомни часа, в който някога го бе докоснало същото приятно чувство и сякаш му бе сложило окови, случило се бе по време на един разговор с магистър Томас, под неговия приятелски ироничен поглед, спомни си и чемерното усещане от оня час, в който загуби свободата си; всъщност не изпита болка, изгаряща мъка, а повече плахост, една лека тръпка в тила, предупреждаващо вътрешно чувство, свиване на диафрагмата, промяна на температурата и особено на ритъма на жизненото чувство. Днес беше възнаграден за усещането от оня съдбовен час, което така го плашеше, присвиваше и сякаш се надигаше отдалеч, за да го задуши, и бе изцелен от него.
Вчера по време на пътуването си към Хирсланд Кнехт беше решил: каквото и да се случи там, при никакви обстоятелства няма да съжалява. За днес си забрани да мисли за подробностите от своя разговор с Александер, за борбата с него и за борбата на Александер да го спечели. Беше съвсем открит за чувството на свобода и отпускане, което го изпълваше както чувството за вечерен отдих селянина след привършване на дневната работа. Сякаш беше на завет и без никакво задължение, в един миг се почувства съвършено ненужен и изключен, незадължен ни за някаква работа, ни за мисъл и светлият пъстър ден го обгърна с меко сияние — денят, целият картина, целият настояще, без изисквания, без вчера и утре. Понякога, както вървеше доволен, Кнехт си тананикаше една от маршовите песни, която някога като невръстни ученици от елитното училище в Ешхолц по време на излети пееха на три или четири гласа, и от веселото утро на неговия живот долетяха малки светли спомени и звуци като птиче чуруликане.
