Под едно черешово дърво с вече леко обагрени в пурпурно листа той спря и седна на тревата. Посегна към вътрешния джоб на дрехата си и извади нещо, каквото майстор Александер не би допуснал, че има — малка дървена флейта, която оглеждаше с особена нежност. Притежаваше този прост и детински на вид инструмент неотдавна, от близо половин година, и с удоволствие си спомняше за деня, когато стана негова собственост. Тогава бе отишъл в Монтпор, за да обсъди с Карло Феромонте някои музикално-теоретични въпроси; при това се отвори дума за дървените духови инструменти от известни столетия и той помоли приятеля си да му покаже сбирката с инструменти на Монтпор. След много приятната обиколка през няколко зали, пълни със стари органи, арфи, лютни, пиана, стигнаха до един склад, където се пазеха инструменти за училището. Там Кнехт видя цяла ракла, пълна с такива малки флейти, той огледа и посвири на една и запита приятеля си би ли могъл да я вземе. Усмихнат, Карло му предложи да си избере някоя, усмихнат написа разписка и му обясни изключително точно структурата на инструмента, боравенето с него и техниката на свиренето. Кнехт взе красивата играчка и понеже от годините, когато в Ешхолц като момче свиреше на блок-флейта, не бе имал духов инструмент, макар много пъти да възнамеряваше да се научи отново на някой, от време на време се упражняваше с нея. Заедно с гамите използваше за това и една брошура със стари мелодии, която Феромонте бе издал за начинаещи, и понякога от магистърската градина или от спалнята на Кнехт се разнасяха нежните приятни звуци на флейтата. Беше много далеч от майсторството, но някои от онези хорали и песни, които се беше научил да свири, знаеше наизуст, а на отделни и текстовете. Една от тези песни, твърде подходяща за сегашния час, му дойде наум. И той си каза няколко стиха:
После доближи инструмента до устните си и засвири мелодията, гледаше в мекото сияние на ширинето към далечната планина, слушаше веселата, благочестива песен да се разлива в приятния тон на флейтата и се чувстваше доволен и сроден с небето, планината, с песента и деня. С удоволствие усещаше кръглото гладко дърво между пръстите си и мислеше за това, че освен дрехата на гърба му тази флейтичка беше единственото имущество, което си бе позволил да вземе от Валдцел. С годините около него се бяха насъбрали някои неща, които повече или по-малко имаха качеството на лична собственост, това бяха преди всичко рисунки, тетрадки с извлечения от книги и други от този род; той беше оставил всичко в селището на играчите, можеха да го употребят, както сметнат за необходимо. Но флейтичката бе взел със себе си и се радваше, че я има. Тя беше един скромен и мил спътник.
На другия ден странникът стигна до столицата и се яви в къщата на Десиньори. Плинио го посрещна, слизайки по стълбата, и го прегърна развълнуван.
— Чакахме те с копнеж и с грижа — извика му той. — Ти направи една голяма крачка, приятелю, нека тя донесе добро на всички ни! Ала, че са те пуснали, никога нямаше да повярвам.
Кнехт се усмихна:
— Ти виждаш: аз съм тук. Но после ще ти разкажа за това при случай. Сега бих искал най-напред да поздравя моя ученик и, естествено, твоята жена и да уговоря с вас всичко; какво смятате за моята нова длъжност? Жадувам да встъпя в нея.
Плинио повика едно момиче и нареди веднага да доведе сина му.
— Младия господин ли? — попита то, видимо удивено, но после изтича бързо, докато стопанинът на дома въвеждаше своя приятел в определената за него гостна, той почна усърдно да му разказва как всичко е обмислено и подготвено за пристигането на Кнехт и за неговото съжителство с младия Тито. Всичко било устроено съобразно желанията на Кнехт и майката на Тито след известна съпротива разбрала тези желания и се примирила. Те имали в планината една вила, наричана „Белпунт“, с красиво разположение край езеро, първоначално Кнехт трябвало да живее там със своя питомец, а една възрастна слугиня щяла да им прислужва, тези дни вече заминала, за да уреди всичко. Естествено, щяло да бъде един сравнително кратък престой, най-много до настъпването на зимата, но тъкмо за това начално време, разбира се, една такава откъснатост била само благоприятна. Много му допадало, че Тито обичал планината и лятната къща „Белпунт“ и че се радвал на престоя там горе и отивал, без да се противи. На Десиньори му хрумна, че има една папка с фотоси от къщата и местността; заведе Кнехт в кабинета си, затърси усърдно папката и почна, след като я бе намерил и отворил, да показва на госта къщата и да описва селската стая, кахлената печка, беседките, мястото за къпане в езерото, водопада.
— Харесва ли ти? — попита го той сърдечно. — Би ли могъл да се чувстваш добре там?
— Защо не — каза Кнехт спокойно. — Но къде остана Тито? Мина доста време, откакто изпрати да го повикат.
